Ре:-Конкурс

Фердинанд Сакс-Кобург-Готски става княз на България, но цялата власт я държим ние, русофобите. По точно един от нас - министър-председателят Стефан Стамболов. Затова ние, русофилите, искаме да го свалим. В името на България. Стамболов обаче ни подушва и ни разстрелва. В името на България. Ние на свой ред се целим в Стамболов, но в името на България улучваме финансовия му министър. Стамболов пак ни разстрелва. В името на България. Ние му се плезим с кървав език: "Да, ама не си никакъв поет! С Ботев издададе стихосбирка, но тебе в литературата те няма!" Стамболов разстрелва думите ни. В името на България. Поради цензурата у нас, княз Фердинанд се възмущава в чужбина: "Уж аз съм държавен глава, а само Стамболов коли и беси". Скоро световната преса гръмва: "Българският премиер има сексуална връзка с жената на военния си министър". Америка е потресена и ние, русофилите, искаме главата на премиера. Стефан Стамболов не злоупотребява със слъжебното си положение, не подбужда г-жа министершата към лъжесвидетелстване, проявява достойнство по-голямо от инстинкта му към власт и на 18 май 1894 г. подава оставка. Главата на Стамболов пада в буквалния смисъл на думата една година по-късно. На власт идваме ние, народняците. Само името ни има нещо общо с народа, иначе сме си обикновени русофили. Мразим големите русофили. Министър- председателят Консатнтин Стоилов освобождава политическите затворници, премахва цензурата, намалява данъците и само ни гледа докъде ще стигнем. Ние стигаме до там, че в края на века България става отличничката на Балканите. Нашите търговци подлагат под клатещите се маси на парижките заведения левове, които се разменят по курс: 1.00 златен франк - 1.00 златен лев.
Ако все още е останал някой златен лев в България, той е от това време.
Българите от Македония и Одринско искат да се присъединят към нас. Но явно не е заради стандарта. Защото Яне Сандански пише на гроба си: "Робът се бори за свобода, свободният - за съвършенство". Да ни прощава Яне Сандански, ама не е прав. Ние сега за съвършенство ли се борим?
Какво ти съвършенство, когато, и властта и парите са все в когото не трябва. 1899 г - в либералите и народно-либералите, 1901 г - в прогресивно-либералите и демократите, 1903 - в народно-либералите...
Какво ти съвършенство, когато човек - Фердинанд Сакс-Кобург-Готски - отива да открива Народния театър, за да види българската драма, а студентите го освиркват. И трябва не само да уволняваме всички професори, но и да закриваме Университета. А след това да застрелваме министър-председателя, да прехвърляме властта от джоба на народно-либералите в джоба на демократите... И великите сили вдигат от нас ръце. Ние само това чакаме и на 22 септември 1908, 13 години след Съединението и 30 години след Освобождението, обявяваме Независимостта на България.
Сбъдва се една мечта на княз Фердинанд. Той става цар.
През 20-ти век Независимостта струва пари. С Турция алъш-вериша започва от 650 милиона златни франка, но кандисват и на 150 милиона. Тъй като нашите златни левове продължават да подпират масите на парижките заведения, вместо нас плаща Русия.
Обаче пък ние изнасяме вместо Русия едни калашници, за които те още не са ни платили.
Така е в политиката.

Историята е география

В началото на 20-ти век Великите географски открития вече са отминали в историята, но интересът към географията не намалява. Напротив. От всички науки за нас най-важна е географията. А от географията най-важен е Босфорът. Интересът към него не стихва в България, Русия, Турция, Гърция, да не говорим за такива държави с традиционно географски интереси като Англия и Америка. Овладеете ли веднъж Босфора - проблеми с географията нямате, учат учителите. А пък който владее географията, владее и историята. Няма голяма история без голяма география, учат учителите. И още - че историята е предлог, а географията - цел. Това ти го знае и последния цар.
От всички исторически предлози, които съседите ни използват за разширение на своята география, нашият предлог си е най-добър - българите са щастливи само в България. Ето какво споделят различни сънародници.
Мария, домакиня: "Какво да ви кажа, моят живот в чужбина беше обикновен. Мислех, че навсякъде животът е един и същи, докато една приятелка не ми предложи да пробвам в България. Реших да опитам и просто съм очарована. В България животът е и по-евтин и по-качествен."
Ани, работничка: "Когато съм в чужбина ми е нервно и неспокойно. От това страда цялото ми семейство. Веднъж съпругът ми рече: "По-добре да се връщаме". Послушах го и не съжалявам. Още като влязохме в границите на България и се почувствах суха и сигурна."
Петър, безработен: "М-мммм! Чудесен живот!"
Александър, производител: "Ако вашето куче можеше да избира, би избрало живота в България!"
Пределно ясно е, че трябва да обхванем всички българи в границите на родината, независимо къде се намират. Колкото са по-далече, толкова по-добре. От експедицията ни в Антарктика дават зор да се връщат, но ние им изпращаме радиограма да стоят там и веят знамето. Такъв възвишен идеал да си имаме, а да не изтребим малко народ заради него, това географията няма да ни го прости никога.
Като начало отделяме 30% от бюджета за географски цели. След това балансираме с русофили и русофоби между Петербург и Виена. Сключваме през 1902 г. конвенция с Русия срещу Румъния - водим русофобска политика. От кумова срама каним Русия на любимата й война с Турция, но тя ни съветва да направим комбина със Сърбия, в която има дялово участие 51%. Австро-Унгария ни благодари за русофобската политика, но ни обяснява, че има в Македония един заврян зет - австро-унгарец - и настоява да си го освободи. Като капак на всичко и Сърбия иска да освободи българите в Македония. О! Тогава ние пускаме в действие тежката артилерия на нашата дипломация - сондираме съюз с братята турци и румънци против гадните сърби, пазарим се с братята французи да бият през това време братушките, а с гадните сърби обсъждаме идея за обща космическа станция. От всички проекти до шампанско стига само този с братята сърби. Договаряме се да си поделим Македония след войната по братски. На братята гърци излизаме с един византийски номер - за нас Цариград, за тях каквото докопат. Плюс едно парче от Антарктида, да си изстудяват узото. И те като започват едно чупене на чинии - без малко турското разузнаване да разбере какво сме им замислили. На 5 октомври 1912 г. цар Фердинанд гръмва шампанското и българската войска се насочва главно към Цариград, а сръбската и гръцката - главно към Македония. Абе нали щяхме да умираме за Македония, тревожим се ние, войниците. Вие умрете първо за царя, пък за Македония винаги можете да умрете, успокояваме ги ние, офицерите. На 40 км. от Цариград гледаме табелка "Reserve". Турците ни обясняват любезно, че Босфора, комшу, е запазен за великите сили и по-добре да потърсим друго място за хапване. Цар Фердинанд обаче е гладен, две не вижда, и заповядва да нападнем. Точно преди атаката главнокомандващите ни се скарват кой е по-голям патриот и началникът на Генералния щаб си тръгва обиден към къщи. Ние се вдигаме геройски да гинем за царя и гинем, гинем, докато на 20 ноември 1912 г. Турция не ни предлага мир. На 3 януари всички партньори се събираме в Лондон да делим. А, докарахте ли работата до тук? Браво! - поздравяват ни великите сили. Ами... - мънкаме ние. Няма какво толкова да скромничите - казват великите сили - да сядаме на масата. Цар Фердинанд казва на великите сили, че има три желания. Иска град Родосто на Мраморно море, като изконна фамилна собственост. Негов роднина-кръстоносец е погребан там и няма кой да се грижи за гроба му. Иска остров Самотраки в средата на Бяло море. Островът буренясва, а той има план да го разработи като си построи дворец и засади овошки. И трето... Абе, нали такова, заради братята българи, подсказваме ние от масовите гробове. И трето, казва цар Фердинанд, искам да стана седма велика сила. Връща се в къщи царят и какво да види - Турция подновила войната.
Тръгваме ние отново за Цариград, пътят го знаем без питане, минаваме като хала през Одрин, но на 40 км. от чаршията - пак ни показват "Reserve". Връщаме се в Лондон при великите сили да ги питаме дали като не ни дават Босфора, ще ни дадат нещо друго. Ами те, Гърция и Сърбия, викат великите сили, вече се договориха да си разделят Македония, пък за останалото там си чупете главите както намерите за добре.
Така завършва Балканската война. Справедлива, героична, победоносна. Ние три дни ядем, пием и се веселим, по брадите ни тече и в устата ни не влиза. На четвъртия ден - 16 юни 1913 г. започваме Междусъюзническа война.

"Българино, събуди се!". "Заспалият българин е умрял?". "Умрелият българин е умъртвен?". "Умъртвеният българин е убит от чужденци?". "Българинът е убит главно от сърби, гърци и черногорци?". "Загиналият българин до последния си миг е бил жив". "Митинг в подкрепа на зверски убития българин". "Долу кървавите ръце от българския герой!". "Ученици от столичните училища напускат занятия. Настояват правителството да вземе мерки". "Студентите застават в първите редици". "Ежедневник вдига двоен тираж. Получава реклама от Кока-кола". "Народното недоволство расте". "Разрешават на войниците манерка коняк". "Видни интелектуалци подкрепят българските войници". "Поп изпълнителите: "Правете война, не любов!". "Атина, древната българска столица, ни очаква". "Предаването "Патриотичен звън" с най-висок рейтинг". "Сърбите се страхуват от българина като от Господа". "Готова е новата емисия бойни ордени". "Варненска ясновидка: "Извънземните са с нас". "Сръбско-гръцки полицай чупи мобифон на наша репортерка в парламента?". "Всички политически лидери застават зад народа". "Митинг под наслов: "Да умрем!" свикват патриоти". "Призивите към разум - удобно прикритие за страхливци, предатели, врагове и друга измет". "Отговорете на въпроса "Като какво ще ги размажем:
А. Като кюфтета.
Б. Като юначни българи враговете си.
В. Като топъл маргарин
Награда 1 000 000 златни лева. Тел.: 0019-777-777. 14 имп./мин. Обадете се сега!". "Министърът на правосъдието: "Земята на запад от Родосто е законно наследство на Негово Величество". "Война на Сърбия и Гърция! - обръщение на царя към българския народ".
На 17 юни 1913 г. започваме войната: "Ура!", "На нож!", "Смърт на съюзниците!". На 18 юни 1913 г. главнокомандващите се скарваме. Изпращаме вестоносец до врага: "Извинявай, братче, грешка!". Връщаме се от завзетите позиции и молим убитите да възкръснат. Продължаваме да се караме. Ликвидираме грешката т. е. лошия вестоносец. И хайде пак: "Ура!", "На нож!", "Смърт на съюзниците!".
Сърбия и Гърция са много лоши и ни убиват повече, отколкото ние тях. След 10 дни Румъния се сеща, че нейните хора не са загивали героично по време на Балканската война и затова си иска Добруджа. Макар че вече сме откраднали всички пътни знаци, румънските войски стигат без проблеми до София. След още 2 дни и Турция не издържа на изкушението да ни гледа в гръб и ни подхваща както си знае. Само извънземните викат отгоре: "С вас сме!" Ние вдигаме ръце да ги прегърнем и на 28 юли 1913 г. подписваме Букурещкия мирен договор.
Тиражът на вестниците ни намалява. Вместо рекламни страници на Кока-кола - малки карета на Лимонада. Бумът, предизвикан от "Българино, събуди се!", в крайна сметка ни довежда до пълна загуба на 33 000 читатели. Други 60 000 нямаме ръце или очи за вестници. А и читателската ни територия намалява - Източна Тракия, Южна Добруджа и 9/10 от Македония не четат повече на български език. Освен това трябва да даваме едни 700 милиона златни лева. "Патриотичен звън" пада от ефир, но неговите водещи започваме ново предаване - "Първа национална катастрофа". Очакваме бързо възстановяване на рейтинга ни. "Винаги кока-кола!"

Към Европа - първи път

Политиците не сме виновни, че не сме политици. Просто този вид не растем в отечеството, независимо от промените в географското му положение. Все едно да обвиняваме бананите, че не виреят на Петте кьошета. Ако случайно се роди някой политик, той много бързо си отива. Не издържа на климата. Цветът му измръзва, бурените го изсмукват, корените му изсъхват, земята не го иска дори и мъртъв. Това, че природата ни е лишила от истински политици, съвсем не означава, че ние, присадените, дето раждаме чушко-сливи, не си живеем добре. Хората ни торят най-редовно. Охраняват ни. Никой не сяда без нас на масата. Защото и нашият, като всеки народ, иска да яде своите си политиците.
Абе всичко щеше да е наред, ако не бяха тези отвратителни международни преговори. Говори се, че ще ги премахват - една-две държави се борят за това, но докато победят, преговорите ще ни унищожат. Ами какво да преговаряш с някой, дето седи насреща ти и ти се надува, че той е Франция. Ние не можем така. Че кои сме ние, да казваме, че сме България? Нали си се знаем. Случайни минувачи, влезли на сухо в политиката, защото навън е валяло. Комплексари, смръкнали веднъж белия прашец на махленската слава и станали роби на своите роби. Бедни скъперници, които броим парите си, за да проверим колко струваме. Е, как да представяме страна, на която ние сме представителите? Как да печелим преговори, когато срещу нас сядат цели държави, а не хора като нас? Затова все ни се налага да компенсираме загубеното на преговорите с нова война. Която завършва с преговори.
Началото на века обаче ни дава възможност да излезем от ограничеността на нашите балкански войни и да участваме в нещо грандиозно - първата световна война. За нея се готвят такива майстори на войната като Англия, Русия, Германия, САЩ, Япония. Не можем да си позволим да я пропуснем. Особено след като решихме да променим на 180 градуса приоритетите на нашата политика - вместо в Цариград, влизане в Европа. Известно ни е, че в Европа влизат само тези, които влизат с войските си. Така че въпросите "Защо?" и "Как?" изобщо не ги дискутираме. Въпросът е с кого. Извинявайте, въпросът е кой е по-силният. Германия, Австро-Унгария и Турция от една страна, или Сърбия, Англия, Индия, Русия, Франция, Белгия, Черна гора, Япония, Египет, Италия, Португалия, Румъния, САЩ, Панама, Куба, Гърция, Сиам, Либерия, Китай, Бразилия, Гватемала, Никарагуа, Коста Рика, Хаити и Хондурас - от друга? Време за мислене няма. Все така ни се случва, мама му стара! На 28 юни 1914 г. в Сараево лошите убиват австроунгарския престолонаследник Франц Фердинанд, но всички са доволни. Австро-Унгария има мотив за война със Сърбия, Германия има мотив за война с Русия, Франция и Белгия, Англия има мотив за война с Германия. Няма я познатата ни балканска дивотия - в световната война най-важното е моралът.
Ние този списък на участващите все още го нямаме, за Хондурас не сме чували, а и за съседите си нищо не знаем, тъй като шпионите ни ходят до Гърция и Румъния да докладват къде е най-евтино.
Една година след "Сараево'14" ние сме напълно готови да умрем в Европа - обезвъшлени, обръснати, с партенки, ухаещи на новия Ариел. Но възниква неочакван проблем - никой не ни кани. Хората си гледат войната и хич не се интересуват от нашите въжделения. От Франция и Италия ни дават по някоя надежда като хуманитарна помощ - я че вратите не са затворени за никого, я че вече сме влезли в списъка на чакащите, я че вече сме излезели от негативния списък, но това изобщо не ни храни. Едва в края на 1915 г. Съглашението ни поканва да нападнем Турция. Вашият път към Европа минава през Цариград, уточнява маршрута Съглашението. Ние мислим, че се шегуват и на свой ред им разказваме по дипломатичен път вица за оная френска дама, дето веднъж си вървяла по улицата. Констатираме пълната им липса на чувство за хумор. Абсолютен гьон. Значи, ако зависи от нас, никога няма да ги приемем в Европа. Само като чуе "Европа", Европа се хваща за икономическия си лост. И пристигат на VIP-а едни усмихнати господа, и ние ги интервюираме какви са впечатленията им от слънчева България, и те ни убеждават, че реформата върви, но те ще ни помогнат с каквото могат. И запретват крачоли и тръгват от село на село да ни изкупуват зърното. На село ги посрещаме като освободители - не им позволяваме да мръднат, докато не изядем всичките животни и не изпием всичкото вино. Никой друг не ни е давал толкова много пари за някакво си там селско жито, значи. По едно време забелязваме, че няма с какво да направим една пита, за да ги посрещнем на VIP-а. Излагаме се като кифладжии без кифли. Ужас. Абе имаме тук малко жито, което пазим само за братски народи, можем да ви го продадем, за да има с какво да ни посрещнете на VIP-а - така казват французите - но е хубаво и вие да обявите война на Турция. Не разбирате ли, това е бизнес, това е сделката на века - така казват французите - "Ваше жито срещу ваша кръв". Спасени сме. Място не можем да си намерим от щастие. България - колония на Европа! - подскачаме ние и се прегръщаме. Целуваме се. Пускаме си език. Късаме копчета. Дишаме с голи гърди. А и от Германия идват едни предложения на бял мерцедес, просто ще се побъркаме от кеф. К'во става, идвате ли при нас, че купона вече свършва - вика Германия - утре сядаме на масата да делим територии. До вчера никой не ни забелязваше, и изведнъж... О, не, не, не - направо ще умрем! И докато Румъния и Гърция все още се чудят на коя кола да се качат, ние решаваме - абе веднъж се мре, по-добре да е на бял Мерцедес. От фирмата дават абсолютна гаранция. И на 24 август 1915 г. подписваме договор с Германия. Събираме се близо милион души и по батальонно, по ротно и по взводно тръгваме да се присъединяваме към Германия. Право през Сърбия, надолу през Гърция и Албания... От време на време си правим "На нож" със сърбите, но имаме честта да се срещнем на живот и смърт с французи, с англичани... Срещи, които остават. Германия е близо, просто сме на 3 км. от гръцката граница, когато кайзер Вилхелм II ни се обажда да не минаваме границата, понеже сестра му е жена на гръцкия крал, та да не си развалят отношения. Като деца през деня те играели, а вечер заспивали. Разбираме - Европа иска жертви от всеки народ, нашите са само 50-60 хиляди, само два пъти повече са ранените, и докато не стигнем европейските критерии, да не излизаме от окопите. За три години позиционна война достигаме до 87 495 убити и като виждаме, че и цял живот да умираме, пак няма да изпълним критериите, се прощаваме с европейската си мечта. На 29 септември 1918 г. подписваме акт за примирие, оставяме 90 000 души в плен и се прибираме в държавните си граници. Които междувременно ни стават все по-тесни. Няма я Южна Добруджа, няма я Западна Тракия, няма го Бяло море, няма ги Западните покрайнини. Въпреки всичко, високото доверието към остатъчна България не спада - от Съглашението очакват да им изплатим репарации за 2 милиарда и 250 милиона златни франка.
На 3 октомври 1918 г., цар Фердинанд хвърля в огъня плановете за дворец на остров Самотраки, разговаря само с коня си на български език, пише със спрей върху мавзолея на Георги Димитров "Виновниците за националната катастрофа - на сапун!" и "като последна жертва пред олтара на отечството", се набутва в първия влак за Европа.
Цар Фердинанд оставя на сина си цар Борис III един завет - да яде, за да не гладува като народа.

Въпреки някои колебания в цифрите след Първата световна война, най-голям процент от население на България все още продължаваме да сме ние, народът. 70 на сто от народа сме ние, селяните. Ние, селяните, искаме селска държава и селска власт. Докато Пабло Пикасо се лута между кубизма и абстракционизма, живото изкуство побеждава в България. Александър Стамболийски взема властта в наши ръце на 21 май 1920 г. След 3 дни Пикасо прави портрет на Игор Стравински, с което се връща едва ли не в класицизма, но вече е късно - министър-председателят Стамболийски е заповядал да му боядисат телефона в оранжево, България навлиза в оранжавия си период.
Материалите, които използва творецът-примитивист за своите произведения, са: платно - небе, оранжева боя - Черно море, четка - народ. По-значителни живи картини, създадени от твърдата му ръка, са:
"Оземляване" - оранжеви безимотни селяни получават оранжева земя от оранжев имотен селянин. В очите на оранжева безимотна селянка се четат въпросите: "Ти що мене ме оземляваш на баира, а Кольо - под селото, ле?" и "Че що Кольо ще е по-оранжев от мене, ле?". В очите на имотния оранжев селянин се четат отговорите: "Ами щото Кольо е по-оранжев от тебе, ма!" и "Ами щото Кольо яде оранжеви тикви, а пък ти ядеш сини домати, ма".
"Селска власт" - тъмно оранжев областен управител разговаря с бледо оранжев учител. "Ти, момче, остави на секретарката каквото там носиш и кажи сега - от кое село беше?" "От София съм, господине." "Въ-ъън!"
"Трудовак и трудовачка" - оранжев трудовак носи огромен кръст. Ньойският договор забранява на България да има армия, но трудовакът е горд, че може да изпълни дълга към родината си като носи огромен кръст. Оранжева трудовачка го гледа закачливо към кръста.
"Оранжева гвардия" - оранжеви селски бичета ходят насам-натам с отвързани синджири и пазят оранжевата партия. Оранжев Ди Джей им дава малко оранжева трева. На преден план оранжев гвардеец, делегат на "Конгреса на цвеклопроизводителите" намушква делегат на конгреса на опозиционния "Конституционен блок". Велико Търново, септември 1922 г.
"Оранжев квадрат на оранжев фон" - Александър Стамболийски печели изборите с 90 %. Април 1923 г.
Това е върхът на оранжа. Ние, майсторите на четката, Кимон Георгиев, Димо Казасов и др., смятаме, че този цвят вече е изчерпал своите възможности и България трябва да навлезе в нов, по-светъл период. Научавайки за запознанството на Пабло Пикасо с Андре Бретон и виждайки, че нещата отиват към сюрреализъм, ние се възползваме от това, че Пикасо се намира със семейството си в Антиб и на 9 юни 1923 г. извършваме коренен военен преврат в развитието на живото ни изкуство. Отрязваме главата на големия селянин Александър Стамболийски и даваме четката в ръцете на големия интелектуалец проф. Александър Цанков. Показваме на цар Борис III какво сме направили. Негово Величество има някои забележки, указва ни къде още трябва да пипнем, но общо взето е доволен.
Целта ни с проф. Александър Цанков е да наложим бялото в България. Поради липса на бяла боя използваме вар. Така освен белосване постигаме и дезинфикциране. Първата ни задача, разбира се, е да унищожим оранжът и неговите бацили. Работим предимно с голямата баданарка. За кратко време постигаме значителни успехи - ако все още има някакви оранжеви петна, то те са по затворите.
В бързината ни се случва да употребяваме и негасена вар. Негасената вар също върши работа, но се получават изгаряния по кожата. Освен това бялото шупва, набъбва и излиза през очите на хората. Но това са само някои отделни прояви на жив сюрреализъм, дължащи се на материала, с който работим.
На комунистите бялото не ни харесва. Ние считаме, че ще стане много по-хубаво, ако пуснем малко червено. Нашият вожд и учител Георги Димитров казва, че белият преврат има алтернатива - червената революция. През септември 1923 г. ние пускаме кръвта на побелялата си страна, но нещата не стават по-розови. Бялото отново покрива всичко живо и този път ние, елита, работим само с негасена вар. На 16 април 1925 г. ние, комунистите, гръмваме една бомба в църквата "Света Неделя", за да разберем дали пък няма да променим картината, ако я изпръскаме с кръвта и на царя, и на Бога. Уви! Царят се оказва далеко от църквата, а Бог - високо. И тогава да видите как правим бяло посред нощ. Ами просто тръгваме от къща на къща и където забележим, че нещо мъждука, раз-два с баданарката и - в чувала. Справяме се с Гео Милев, с Йосиф Хербст и с още цяла камара такива като тях. Но дали щяхме да им гостуваме през тази или през друга бяла нощ, няма особено значение, тъй като ние никога не забравяме своите интелектуалци. Кои го правим - е въпрос на власт, а как го правим - въпрос на техника.
Ех, защо Пикасо не ни се случи в България, да види той как се изкарва око през нос!
В началото на 1926 г. проф. Александър Цанков се прибира в ателието си, където продължава да твори, но не излага.
За министър-председател Цар Борис III ни назначава Андрей Ляпчев, който пък се радва на шарено. Считайки бедността като основна причина за монохромните периоди на България, Андрей Ляпчев успява да ни издейства пари за бои от Обществото на народите. Настъпва интелектуално раздвижване. На един дувар с умиление четем "Демократите са свине!" в червено и "Комунистите са нерези!" в пембяно.
Правителствата преливаме плавно едно в друго. До 19 май 1934 г., когато с Кимон Георгиев и Дамян Велчев използваме едно посещение на Пабло Пикасо в Испания и извършваме нов коренен военен преврат в развитието на живото ни изкуство. Този път под влияния на художествените процеси в Италия и Германия експертите искаме да наложим в България един органичен кафяв цвят. Показваме на цар Борис III какво сме направили. Негово Величество има някои забележки, указва ни къде още трябва да пипнем, но общо взето е недоволен.
Ние изцеждаме съществуващата шарания, докато започне да пуска само кафяво, но изпръскваме и царя. И тогава Негово Величество ни казва: "Айде стига толкова!".
За есента на 1939 г. в Ню Йорк се подготвя изложба "Пикасо: 40 години творчество". За да се противопоставят на упадъчното изкуство, на 23 август 1939 г. германското кафяво и съветското червено се сливат в едно.
На този фон всякакви наши опити в живото изкуство изчезват.
Остава да живее само мъртвото.

От 1 септември 1939 г. във всички вестници по света като огромни риби започват да се мятат имената на две държави: Германия и Полша. След два дни на първите страници изплуват Англия и Франция. На третата седмица, нападайки Полша в гръб, в подялбата на медийно пространство се намесва и Съветският съюз. По всички радиостанции, кръчми и кафената се чува едно и също: Германия, Англия, СССР, Полша, Франция, Англия, Германия, Франция, СССР... За България нито дума. Ние не съществуваме дори в прогнозата за времето на Скай Нюз. Студеният фронт преминава над Истанбул, Атина, Белград и Букурещ, но никога над София. Дори земетресението в Чирпан е южно от Букурещ, но не и югоизточно от София.
Опитът да привлечем вниманието на света върху себе си с нов прочит на пиесата "Многострадална Геновева" се проваля безшумно.
Нямаме голям избор. Щом като една Германия, за да се появи на корицата на "Тайм", напада Полша, щом като един Чърчил, заради двадесет минути интервю с Лари Кинг, обявява война на Германия, щом като един Съветски съюз, за да попадне в рубриката "Истории с неочакван край" повежда война с Финландия и я загубва, ние, за да ни посочат със стрелка върху картата на Европа, трябва да обявим поне десет войни. "България срещу света". Звучи страхотно. Няма медия, която ще пропусне такава новина. Ако не го направим, значи не сме патриоти. Значи сме се примирили с положението си на девета дупка. Значи обричаме децата си на постоянното страдание да се питат какво е България. Не! Това ние никога няма да позволим. И колкото и да ни е трудно, поемаме по славния път на българо-световната война.
Разбира се, след като сме решили да правим нещо за Отечеството, трябва да си отговорим на някои въпроси. Откъде да ги почваме? Дали от великите сили или да както ни падне? А може би по азбучен ред, за да няма обидени? Или пък да хвърляме чоп? Да отваряме картата на света и върху която държава кацне първата муха?...
Комунистите се молим само да не е от Германия, защото ще обидим Съветския съюз. Либералите искаме да се ориентираме към Америка. Монархистите мислим, че най-хубавия подарък за Негово Величество ще бъде, ако първо обявим война на Италия - от там е тъща му. Цяла година не можем да вземем решение. Великите сили обаче усещат, че им се готви нещо на Балканите и започват да ни ухажват. Приятелски посещения, швейцарски часовници, пресконференции. Ама как не сме ви забелязали до сега? - учудват се великите сили на аерогара София. - Вашето място е в нашето семейство. За величието на една страна ние съдим не според нейната територия, а според величието на целите, които си поставя. И ако позволите един съвет от мене - казва ни плахо Мусолини - защо не стартирате от Гърция, тъкмо и аз имам намерение да я нападна някъде към края на октомври. В Гърция есента е рай. Пък ще си вземете Западна Тракия или каквото там, нали. Англия ни поздравява за идеята и съжалява, че тя не се е сетила първа. Шекспир работел за нея, но само на книга. Ние ще ви помогнем, обещава ни Англия. Започнете с Хитлер и излизате в "Таймс". Русофобите също натискат за Германия. Но Гестапо не спи. И аха везните да натежат към Берлин, Хитлер вдига телефона. Решил да си вземем Южна Добруджа. Просто ей така, заради сините ни очи. И да го споменаваме с добро. Бре, мама му стара, една война не можем да обявим!
Става октомври 1940 г. Мусолини влиза в Гърция, всеки ден изпраща картички от морето - страхотно е, пише, идвайте с всички армии. В разпределението на медийното пространство се намесва и Япония. Броят на държавите, за които се шуми по вестниците, расте, шрифтовете стават все по-ситни. Ако не побързаме с тази война, пенсионерите няма да видят изписано името на родината ни.
Хитлер също получава картичка от Мусолини. Брато, тук е големият удар. Квартири - без мангизи, ядене - на корем, морето - чай, мадами - фраш. Вземай таблата и скачай в джипа. Защо да не се почувствам и аз бял човек, пита се Хитлер. Присъединява Румъния към пакта, за да мине направо през нея и на 24 ноември 1940 г. вечерта вече чука на нашата граница. Цар Борис му казва елате утре. Онзи без малко да се гръмне заедно с Ева Браун. Това не ни е Европа, успокоява го Гьоринг, тук нищо не става от първи път. И утре е ден. На другата сутрин точно в 8.01 часа Хитлер с 12-а елитна армия пак тропа на границата ни. Един момент, вика му някъде от вътрешността цар Борис. Минават 3 минути, минава час, ден, седмица, месец - никой не отваря транспортен коридор. Кажете ми какво искат тия българи, вдига пара Хитлер. Винаги едно и също - на българите им дай Македония, съветва го Гьоринг. А Беломорска Тракия случайно не им ли се ще, пени се онзи. Ами и нея си искат, чупи кръст Гьоринг. А сигурно ние трябва и да им ги окупираме, а те само да дерибействат там, пуска тънката си ирония Хитлер. Да, майн фюрер, отронва Гюоринг. Тия ще ме убият, вдига и двете си ръце Хитлер. След още 3 месеца подписваме договор с германците да ходят напред и назад през България, но за друго да не ни търсят. На кого ще обявяваме война си е наша работа. На 2 март Хитлер прекрачва Дунава и, понаучил български на границата от минаващи каналджии, посочва слънцето на цар Борис и възкликва: "Колко хубав задник!" Присъединявате се към немците, значи на тях ще обявите война, а на нас няма, ревнува Сталин. Ако толкова сте закъсали, аз ви обещавам цяла Тракия, само ми изпратете бележка, че ме викате да ви окажа братска помощ. Изпращаме му бележка, че бележката е в джоба ни. Абе, играем си със Сталин като котка с мишка.
На 6 април 1941 г. Хитлер влиза с голямата метла в Македония и Беломорска Тракия. На 20 април ние се разполагаме на метеното като у дома си.
За пръв път осъзнаваме, че българската ни съдба е като на големите свалячи. Получаваме, каквото искаме, без да си мръднем пръста, губим всичко, за което се бием.
Преди да изпаднем в летаргията на пълното самодоволство все пак се сещаме за своята мисия. Нас светът ни чака, за да воюваме с него. И на 12 декември 1941 г. правим първата стъпка - обявяваме война на Америка и Англия. Англия научава за това от самия вестник "Таймс", страница "Малки обяви", рубрика "Разни". Над нас е "Бързо забогатяване. Изпратете в плик 10 лири. П.к. 1336.", под нас "Книжка за тракторист - № 76207 - невалидна". А САЩ разбират, че сме им обявили война чак след една година. И то съвсем случайно - заговорили се със Сталин за жени, станало дума за българките и Сталин им казал, че така и така. И на 6 юни 1942 г. САЩ също ни обявяват война. Това ние го разбираме едва на 10 януари 1944 г., когато американците ни изпращат с въздушна поща едни бомби. На 30 март и 17 април получаваме нови пратки. Цената на наложния платеж е 1828 живота и 12000 сгради. Ама видяхме ли си името в "Таймс", видяхме го. Швейцарците с техния глупав неутралитет ще има да чакат.
Следващите, на които решаваме да обявим война, са евреите. Лошото е, че към този момент те все още си нямат държава. Съобщаваме им, че има едно хубаво петно за държава около Божи гроб. Обещаваме им като специалисти по държавно строителство да им потърсим цар из Европа. Тъкмо да се договорим за цената, Хитлер вдига телефона. Я ми ги дайте, вика, тия евреи, дето искате да им обявите война. Ние му викаме няма да ти ги дадем. Той вика не, тия българи ще ме довършат мене. И насочва пистолета към Ева Браун. Едва го разубеждаваме. Не се притеснявай за тях, викаме му, ние тук ще им вземем къщите, ще им сложим по една жълта звезда и ще ги изпратим в строителството. 50 000 поне, хленчи Хитлер, транспортът за моя сметка. Ние му тряскаме телефона. Пазари се като евреин!
Обявявяме война на САЩ и Англия, но те са далече, къде да ги търсим. Затова се разделяме на партизани и стражари и се бием помежду си. Оръжието ни е от Първата световна война, но върши работа. Палим си къщите. Добри сме в инквизицията.
През август 1943 г. Хитлер вижда, че само се мъчим и предлага на цар Борис да обявим истинска война на Съветския съюз. Цар Борис му казва шъ видим. Две седмици след този разговор царят ни умира. Другите ни царе, за които казваме, че са велики, в такива случаи предпочитат ние да умрем.
В края на август 1944 г. ей го и Сталин чука на границата ни с Румъния. Бързал за големите разпродажби в Берлин, пък понеже се страхувал да пътува със самолет, рекъл да мине с Червената армия през Румъния и България. Настоява да му направим веднага една социалистическа революция и да го посрещнем като випаджия. Елате утре, би му казал цар Борис, но такъв човек в България вече няма. Страната се управлява от чиновници, за които волята на чужденеца е закон. Правителството на Багрянов поканва да влязат в България и Англия, и САЩ. Те учтиво отклонявят поканата ни - тяхната традиция им забранява да влизат в България. Чул, че разговаряме и със съюзниците му, на 5 септември Сталин ни обявява война. Чака ден-два да го посрещнем със социалистическа революция, но докато разпределяме ролите, той не издържа и на 8 септември Червената армия влиза в България. Ние по принцип сме големи зяпачи и с особено удоволствие зяпаме съветската армия. Абсолютно със същото особено удоволствие преди 3 години зяпаме германската. Както зяпаме и цар Симеон половин век по-късно. Едва на 8-ми вечерта намираме едни много наши хора, които да вземат властта. Основният проблем на България си остава липсата на професионалисти, затова пак опираме до старите превратаджии Кимон Георгиев, Дамян Велчев и Димо Казасов. На 9-и сутринта те се съгласяват да отидат на преврат първа смяна и в 6.25 часа ние съобщаваме по радиото на Сталин, че социалистическата му революция е готова без да гръмне и една пушка. Каква е тази социалистическа революция без жертви, недоволства Сталин. За да му доставим удоволствие, за 2-3 месеца му избиваме над 26 000 души. Други 2 730 човека пък осъждаме на смърт за собствено удоволствие.
Да не забравим най-важното. На 8 септември ни се обажда и Хитлер. Една гледачка му казала, че всяка държава, с която се съюзи България, губи войната. Молбата му е аман-заман, в името на старото приятелство да му обявим война. Даваме си сметка, че каквото и да правим, все до Германия опираме накрая, и й обявяваме война.
Така на 10 септември 1944 г. се сбъдва великата ни мечта. Ние сме във война с целия свят.
Вестниците "Таймс", "Ню Йорк Таймс" и "Франкфуртер алгемайне цайтунг" излизат с големи заглавия:
"България уби писателя Георги Марков."

На 9 септември 1944 г. тъкмо се стягаме за работа, чуваме да бие барабана. "Съобщава се на населението да предаде доброволно в кметството всички съществителни! Това да стане немедлено! Иначе ще има разстрел. Да живее народната власт!" Бре, мама му стара! Какво е това "съществителни"? Какво е това "немедлено"? "Разстрел" си го знаем. Отиваме в кметството. Старият кмет изглежда напълно засегнат от мероприятията на народната власт. Новият ни обяснява, че не знае що е съществително, защото се е борил за светлото бъдеще време. Но ако някой не си го предаде немедлено - ще отиде при стария кмет. А що е "немедлено" - по-добре да питаме другаря Сталин. Досега каквото било - било. Майка България поема стратегически курс с помощта на Съветския съюз да влезе при големите в книгата на Гинес. Новата непосилна задача, която си поставяме сега е да построим в най-кратки срокове втората в света пирамида от съществителни. Тя ще се нарежда непосредствено зад Сталинската пирамида и ще бие всички Хеопсови пирамиди, взети заедно. Пирамидата ще се строи отгоре надолу и ще иска много жертви. За целта изпращаме 560 000 души на фронта.
За първия ни опит да влезем в Европа дадохме 87 495 живота, сега се спираме на цифрата 34 648. Предполагаме, че е достатъчно, за да се впишем някъде със словосъчетанието съвоюваща страна. Но когато подписваме мирния договор в Париж на 10 февруари 1947 г., тези, с които съвоювахме, ни задраскват словосъчетанието. Тогава си мислим, че сме се жертвали заради съществителното Македония. Но великите сили, начело със Съветския съюз, ни казват на чист македонски език, че в българския такова съществително вече няма. Разбираме, че всяка пирамида трябва да крие в себе си много тайни и че жертвите ни в тази война са сред най-големите загадки на българската пирамида.
На въпроса "Що е съществително?" ние слагаме немедлено точка с няколко закона. За тези, които питат, са "Закон за трудово-възпитателните общежития", "Закон за политически опасните лица", "Закон за защита на народната власт". А за онези, които отговарят, е "Закон за временно отменяване на служебния и образователен ценз на държавните служители".
Същевременно текат различни процеси. Съществителните в пирамидата се разделяме на съществително-собствено и съществителни-нарицателни. Първоначално собствени сме всички съществителни, които имаме представка комунист- (Комунистиванов, Комунистпетров), но постепено представката ни отпада, собствено ни остава едно единствено име - Георги Димитров - и то заема върха на пирамидата.
Процесът по превръщане на някои имена в нарицателни - като това на водача на опозицията Никола Петков - ние водим по правилата на най-правилната граматика в света - съветската - и го завършваме с обесване.
Всички останали съществителни сме равни помежду си. Във връзка със закона за отменяване на образователния ценз премахваме пълния член като остатък от буржоазното минало време. Разделяме се по род само на Осми март. Число образуваме по зададения образец:
1 камък - 1 иван
2 камъка - 2 иванъка
Според новата конституция, за която гласуваме на 4 декември 1947 г., цялата власт се дава на нарицателните, а всички местоимения, глаголи, прилагателни, съюзи и междуметия произлизат от съществителното-собствено и принадлежат на него. По този начин казаното от върха на пирамидата звучи като изречение (Повелята на Партията е: по-високи добиви!), а казаното от основата - като лозунг (Комунизъм - щастие - слънце. Капитализъм - нещастие - месечина). На граматическия V-и конгрес на БКП през декември 1948 г. ние взимаме мерки надигащите се сред някои съществителни-нарицателни главни букви, които пречат на сцеплението между нашите редове, да бъдат окончателно смазани. За да може това, което египтяните са построили за векове, ние да построим за години.
В съкратени срокове, само за една година, настигаме и изпреварваме египтяните. На 2 юли 1949 г. ни умира съществителното-собствено. За пръв път пирамидата ни се изпълва със съдържание. Въпреки че мумифицираме Георги Димитров като го поставяме в кавички, мустаците му продължават да растат. По съветски проект само за 24 часа изграждаме бръснарски салон - категория лукс. Винаги гладко избръснат и с подстригани на черта мустаци, в приемните си часове "Георги Димитров" служи за пример на младото поколение. За 3 вместо за 5 години бръснарницата се превръща в любимо място за посещение на генерали и полковници от близките до мумията министерства. И резултатите не закъсняват. Синът на бръснаря отива да служи като библиотекар в Н-ското поделение, дъщерята на балдъзата му записва Институт международних отношениии, а самият бръснар получава орден "Георги Димитров", разрешение да коли с бръснача си враговете на народа и да се настанява в домовете на безследно изчезналите. Правото на собствено име наследява Васил Коларов, но само след 6 месеца то се прехвърля върху зета на "Георги Димитров", три пъти носител на тъста си, Вълко Червенков. Като просто съществително, срещащо видими затруднения при образуване на изречения, той дава това, което не разбира за храна на свинете на остров Белене. А за да не се хаби, думите, с които си служи най-често, като земя, хляб, добитък, каруца, чувал, чук и сърп, обединява в ТКЗС. Ние, ТКЗС, работим в ТКЗС и получаваме от ТКЗС 8 стотинки на трудов ден. Толкова взема и кокошката за едно яйце, но за разлика от кокошката ние можем и да не кудкудякаме. За проявената към нас човещина на Ноемврийския пленум (1962 г.) Вълко Червенков е изключен от БКП, но Майският пленум (1969 г.) го връща обратно с признаване на непрекъснат партиен стаж.
На граматическия Априлски пленум (1956 г.) с една гумичка, подарък от великия Съветски съюз, ние изтриваме веднъж завинаги от нашата лексика Вълко Червенков и на върха на пирамидата написваме Тодор Живков. Съществително на своя род, съществително на своето число. Тодор Живков ни разказва граматиката. В тази сложна международна обстановка, когато империализмът се готви да ни нападне с доктрини от типа "Пиши као чуеш", морфологията е алфата и омегата. Да превърнем изречението в айсберг, речта - в ледоразбивач. Врагът, на който отнехме личните местоимения, се опитва да се промъкне в някои падежни форми, особено в звателен падеж, затова ние трябва... И ако ние не, то нашите деца ще... Преминаването на социализма в етапа на социализъма е наше историческо... Върхът на пирамидата като иманация на българското... Никога най-мъдрият, винаги най-хитрият. Винаги.
На граматическия VIII-ми конгрес на БКП (1962 г.) отчитаме отличните резултати от проведеното на 15 февруари 1961 г. пълно слънчево затъмнение и започваме ударна подготовка за следващото такова на 9 октомври 2135 г. Приемаме план да завършим строителството на пирамидата до 1980 г., и поставяме задача зад всички съществителни да се въведе челната наставка - ище: камънище, женище, заводище, казармище, успехище, трабанище, врагище, Тодорище и др. Това са толкова огромни думи, че сами се чудим откъде ги вадим и как ги носим.
Във връзка с все по-пълното задоволяване на непрекъснато растящите нужди от по-големи съществителни и омекотяване на положението при някои съгласни, на следващия форум предлагаме за обсъждане, а на по-следващия единодушно утвърждаваме наставката -яга: бедняга, гадняга, лумпеняга.
Не с дни, а с часове расте значението на Съюза на българските писатели като ковачница на нови думи и на Комитета за държавна сигурност - като качествен контрол на входа и на изхода на СБП.
След 1968 г. особено бързо се развива съществителното страх. За празничните манифестации в Деня на българската култура и славянска писменост буквите, с които художниците по украсата рисуват страх, са толкова големи, че покриват изцяло прозорците на Партийния дом. Според възможностите си ние също се стремим да украсим своите прозорци. А веднъж сложена, да се свали украсата вече е престъпление. Поради тази причина с петилетки не отваряме отдушниците на тоалетните. Ако някога стане земетресение, падне украсата и всички прозорците се отворят - ще се задушим на улицата.
Неочаквано от Н-ския завод в СССР като ширпотреба пускат мирния транзистор ВЕФ. Той прилича на нещо, произведено някога в Америка, има телескопична антена и копченце за осветяване на скалата, чува се през девет села в десето. Изобщо ВЕФ-ът е самият хубав живот и около щастливия му притежател винаги кръжат по няколко ефирни мадами. Система от сложни кодове пази продавача на ВЕФ-ове, но това само удвоява амбициите ни да стигнем до него. Обикновено тръгваме напред с шише ракия и преминаваме през комбинацията: ракия срещу капачки за буркани, капачки за буркани срещу котлон с две плочи, котлон с две плочи срещу нощна лампа "Кокиче", нощна лампа "Кокиче" срещу членство в БКП, членство в БКП срещу Джек Лондон, Джек Лондон и шише ракия срещу ВЕФ. По-хубавичките постигат целта на живота си като се омъжват директно за първия ВЕФ. Което обикновено е втори брак за транзистора, тъй като не върви да си такъв страхотен ВЕФ, а да те пипа някаква си съпруга от ония години.
Всъщност това, което побърква България, е двойнственият живот на ВЕФ-а. През деня той работи като поздравителен концерт за трудови колективи, а през нощта - като гробокопач на социализма. Сложен под юргана, той се насочва към вражеските радиостанции и започва да ни шепти на ухото: Солженицин, Битълс, Статуя на свободата, Пражка пролет, Солидарност, Горбачов. Тези думички разяждат някои от основните ни градивни елементи. Налага ни се да търсим непрекъснато нови и нови резерви. Стигаме дори до асан, ахмед и вежди и ги хвърляме в пирамидата като асен, меди и веждю. Покрай този процес с изумление откриваме, че в България все още се намират нарицателни като гордост, чест и достойнство. Колко е хубаво, че границите на Отечеството не стигат до Бяло и Адриатическо море и хората там цял живот си ходят свободно с главни букви, мислим си ние под юрганите.
На 10 ноември 1989 г. чуваме по ВЕФ-а, че пирамидата ни се срутила. Новината ни сварва напълно неподготвени, но слава Богу всички строители можем да получим удостоверение за нейни рушители срещу представяне на работещ транзистор. Отваряме прозорците, излизаме на улицата, издуваме до дупка ВЕФ-овете и...
Оттук нататък всички си знаем историята.
Защото тя тръгва назад.

Р.S. А в книгата на Гинес влиза Роджър Борбан, най-бързият келнер, тичал с бутилка на поднос в продължение на 2 часа и 47 минути.

Плах опит за политическа пропаганда : Колеги, не гласувайте за партия ,в която един се е истапанчил отпред а всички други раболепничат и го обявяват за господ .