Злато

Старата ми таратайка вървеше учудващо леко по иначе раздрънкания път покрай реката. Бях извадил голям късмет, като открих този толкова удобен път. От доста време вървях по него, а той следваше непрекъснато течението на водата. Вече бях подминал няколко наистина много добри и удобни места, но исках просто да огледам цялата част от реката, която можех да обходя с колата. Някакси вътрешно бях сигурен, че ще намеря моето местенце с което да започна, а след това щях да се връщам назад, за да пробвам и другите места. Затова и не се учудих много, когато след поредния завой видях удобна полянка, отлична тераса с дребни камъчета и приятно ромолещата вода, която се увиваше около редицата по-едри камъни. Това беше моето райско кътче, което просто чакаше мен.
Спрях, издърпах ключа на запалването и тръгнах да отварям багажника. Мотора, обаче, продължаваше да работи. Нямаше нищо чудно в това, нали му бях сипнал от най-евтиния бензин, а и доста време го бях мъчил в жегата. Извадих набързо само най-необходимото и го замъкнах на два пъти на полянката. Нямах търпение да нагазя в прохладната вода.
Взех кофата с нещата в нея и отидох на брега под дългата сянка на една голяма върба. Влязох във водата, наплисках си лицето, приятна ведрина се разля в мен. Потънах в тишината и спокойствието на райското си кътче. Чуваше се само бълбукането на водата, явно двигателя на колата най-после беше спрял.

Извадих нещата от кофата, сложих решетото най отгоре, взех лопатката в ръка и започнах да греба премесените с пясък камъчета и да ги изсипвам в него. Във въздуха се понесе познатото шумулене на преминалите през дупките му камъчета, които трополяха по дъното на кофата. Дупките на решетото бяха доста едри, затова и кофата се пълнеше бързо. Но все не ми оставаше време да си потърся друго, с по-малки дупки.
Този път решетото се понапълни преди кофата, взех го в ръце, отидох в по-дълбоката вода, и започнах да изплаквам камъчетата от пясъка. Седнах на един плосък камък и се захванах да изваждам и да преглеждам едно по едно камъчетата в решетото, които блестяха от водата по тях. Винаги го правех, не че намирах нещо в тях, но това беше кратка почивка преди да се захвана със ситото. Изхвърлените камъчета цопваха във водата и пръските летяха в страни. Това беше монотонна и бавна работа, но вече нямаше за къде да бързам. Аз бях пристигнал на моето място, сега просто трябваше само да работя.
И тогава го видях. Между камъчетата меко сияеше златно късче. Внимателно го извадих и го сложих на дланта си. Гледах го и не можех да повярвам на късмета си. Знаех, че такъв къс злато извънредно рядко се намира, и все пак аз го държах в ръката си. Оставих го на един камък пред мен. Продължавах да го гледам, но някакси, не бях особено развълнуван. По скоро ми изглеждаше нормално – след като бях в моето райско кътче, защо да не намеря в него това, за което мечтаех.

Опипах с опакото на ръката се джоба на панталона. Да, кутията с цигарките си беше с мен. Напоследък се мъчех да ги понамалявам, навярно имах поне още две. Но цигарка без кафенце си е нищо работа, още повече, че сега напълно си заслужих това удоволствие. На брега, срещу мен, където нетърпеливо бях нахвърлял нещата си, бяха и газово котлонче и очуканото от дългата употреба бакърено джезве, цялото почерняло в многото огнища през годините. Поизплакнах надве–натри ръцете си в забързаната надолу вода и ги изтрих в кърпата, пристегната под колана. Тя беше леко влажна и навярно солена, нали с нея бършех потта от лицето си, когато слънцето прежуряше около обед. Гребнах с джезвето от реката. Отдавна знаех, че така кафенцето е най–вкусно. Върнах се във водата и отново седнах на плоския камък. Загледах се пак в златото пред мен. Очите ми не можеха да се откъснат от него. Какъв щур късмет, наистина. И при това още с първата проба! След почивката ще напълня отново кофата от същото място. Имаше още много време до залеза, мястото беше така закътано, останалато злато ме чакаше на крачки от мен. Всичко се нареждаше чудесно.

В този миг чух лек шум от разплискана вода зад гърба си и още преди да се обърна, покрай мен мина и застана отпред едно чудно хубаво девойче. В бутушки на краката, къси панталонки, навита нагоре блузка. Пиърсинга на пъпчето и проблясваше златисто. Не можех да сваля очи от лицето и. Осъзнавах, че всичко това е някак нереално, но в очите и искреше жив интерес. С усмивка ме попита дали ще има кафе и за нея. Изненадан осъзнах, че това са първите думи, които чувам от няколко дни насам. Стоях замръзнал, неспособен да повярвам, неспособен да отговоря, и все пак, някакси, по някакъв странен начин нещата се връзваха. Да намериш златото от първия път, да те срещне такова девойче в пустошта, кафето ти да е готово…Като се усмихвах вътрешно, целия грейнал, вече усещах уханието на кафето, което лекия ветрец донасяше до нас. Предвкусвах и удоволствието от разговора с младата златотърсачка и паузите, запълнени с ромоленето на бистрата вода, песента на птиците, която чак сега осъзнавах…

– Хайде, ставай вече, че пак ще закъснееш за работа!
Свих се на кълбо в леглото, някой ми издърпа завивката. Докато се надигах бавно, стисках здраво очи с надеждата да си досънувам още малко от приказното вълшебство на реката. Горчиво осъзнавах, че дори не бях разменил и две думи с ефирното създание, нито бях си записал телефона и, нито бях запомнил как точно се стигаше до реката, нито дори си бях взел късчето злато. Моето злато и моето щастие бързо се отдалечаваше и избледняваше.
Отворих очи примирено. Чашката кафе димеше на масичката до леглото, а жена ми сръчно сгъваше завивката. Вече беше успяла да се приготви за работа, да направи закуската, и най-важното – кафенцето рано сутрин. То беше и най-вкусното за целия дълъг ден. Как успяваше да постига всичко това, всеки ден? Така и не разбирах за толкова години, отминали вече.
Приповдигнах се леко и докато се преструвах, че ставам, протегнах ръка. Беше застанала неразумно близо, затова лесно я хванах и я дръпнах обратно в леглото. Знаех си, че ме очакват упреци, че пак закъсняваме за работа, напълно справедливи, разбира се. Но всичко това щеше да ми се случва после, след това. А сега с моето злато…
========================================
Изказвам благодарност на автора на този разказ Георги Цветанов Георгиев.Това е само част от неговата книга която е издал.Помолил съм автора да си направи една регистрация тук за да може да публикува сам своите разкази.
От “Приказки за златото”

От туй търсене на злато и сънуването му остава малко време за друго.Хубаво е че тези работи стават и наистина.Да търсиш злато си струва,да закъснееш за работа също.

Kiril62 написа:

Старата ми таратайка вървеше учудващо леко по иначе раздрънкания път покрай реката. Бях извадил голям късмет, като открих този толкова удобен път. От доста време вървях по него, а той следваше непрекъснато течението на водата. Вече бях подминал няколко наистина много добри и удобни места, но исках просто да огледам цялата част от реката, която можех да обходя с колата. Някакси вътрешно бях сигурен, че ще намеря моето местенце с което да започна, а след това щях да се връщам назад, за да пробвам и другите места. Затова и не се учудих много, когато след поредния завой видях удобна полянка, отлична тераса с дребни камъчета и приятно ромолещата вода, която се увиваше около редицата по-едри камъни. Това беше моето райско кътче, което просто чакаше мен.
Спрях, издърпах ключа на запалването и тръгнах да отварям багажника. Мотора, обаче, продължаваше да работи. Нямаше нищо чудно в това, нали му бях сипнал от най-евтиния бензин, а и доста време го бях мъчил в жегата. Извадих набързо само най-необходимото и го замъкнах на два пъти на полянката. Нямах търпение да нагазя в прохладната вода.
Взех кофата с нещата в нея и отидох на брега под дългата сянка на една голяма върба. Влязох във водата, наплисках си лицето, приятна ведрина се разля в мен. Потънах в тишината и спокойствието на райското си кътче. Чуваше се само бълбукането на водата, явно двигателя на колата най-после беше спрял.

Извадих нещата от кофата, сложих решетото най отгоре, взех лопатката в ръка и започнах да греба премесените с пясък камъчета и да ги изсипвам в него. Във въздуха се понесе познатото шумулене на преминалите през дупките му камъчета, които трополяха по дъното на кофата. Дупките на решетото бяха доста едри, затова и кофата се пълнеше бързо. Но все не ми оставаше време да си потърся друго, с по-малки дупки.
Този път решетото се понапълни преди кофата, взех го в ръце, отидох в по-дълбоката вода, и започнах да изплаквам камъчетата от пясъка. Седнах на един плосък камък и се захванах да изваждам и да преглеждам едно по едно камъчетата в решетото, които блестяха от водата по тях. Винаги го правех, не че намирах нещо в тях, но това беше кратка почивка преди да се захвана със ситото. Изхвърлените камъчета цопваха във водата и пръските летяха в страни. Това беше монотонна и бавна работа, но вече нямаше за къде да бързам. Аз бях пристигнал на моето място, сега просто трябваше само да работя.
И тогава го видях. Между камъчетата меко сияеше златно късче. Внимателно го извадих и го сложих на дланта си. Гледах го и не можех да повярвам на късмета си. Знаех, че такъв къс злато извънредно рядко се намира, и все пак аз го държах в ръката си. Оставих го на един камък пред мен. Продължавах да го гледам, но някакси, не бях особено развълнуван. По скоро ми изглеждаше нормално – след като бях в моето райско кътче, защо да не намеря в него това, за което мечтаех.

Опипах с опакото на ръката се джоба на панталона. Да, кутията с цигарките си беше с мен. Напоследък се мъчех да ги понамалявам, навярно имах поне още две. Но цигарка без кафенце си е нищо работа, още повече, че сега напълно си заслужих това удоволствие. На брега, срещу мен, където нетърпеливо бях нахвърлял нещата си, бяха и газово котлонче и очуканото от дългата употреба бакърено джезве, цялото почерняло в многото огнища през годините. Поизплакнах надве–натри ръцете си в забързаната надолу вода и ги изтрих в кърпата, пристегната под колана. Тя беше леко влажна и навярно солена, нали с нея бършех потта от лицето си, когато слънцето прежуряше около обед. Гребнах с джезвето от реката. Отдавна знаех, че така кафенцето е най–вкусно. Върнах се във водата и отново седнах на плоския камък. Загледах се пак в златото пред мен. Очите ми не можеха да се откъснат от него. Какъв щур късмет, наистина. И при това още с първата проба! След почивката ще напълня отново кофата от същото място. Имаше още много време до залеза, мястото беше така закътано, останалато злато ме чакаше на крачки от мен. Всичко се нареждаше чудесно.

В този миг чух лек шум от разплискана вода зад гърба си и още преди да се обърна, покрай мен мина и застана отпред едно чудно хубаво девойче. В бутушки на краката, къси панталонки, навита нагоре блузка. Пиърсинга на пъпчето и проблясваше златисто. Не можех да сваля очи от лицето и. Осъзнавах, че всичко това е някак нереално, но в очите и искреше жив интерес. С усмивка ме попита дали ще има кафе и за нея. Изненадан осъзнах, че това са първите думи, които чувам от няколко дни насам. Стоях замръзнал, неспособен да повярвам, неспособен да отговоря, и все пак, някакси, по някакъв странен начин нещата се връзваха. Да намериш златото от първия път, да те срещне такова девойче в пустошта, кафето ти да е готово…Като се усмихвах вътрешно, целия грейнал, вече усещах уханието на кафето, което лекия ветрец донасяше до нас. Предвкусвах и удоволствието от разговора с младата златотърсачка и паузите, запълнени с ромоленето на бистрата вода, песента на птиците, която чак сега осъзнавах…

– Хайде, ставай вече, че пак ще закъснееш за работа!
Свих се на кълбо в леглото, някой ми издърпа завивката. Докато се надигах бавно, стисках здраво очи с надеждата да си досънувам още малко от приказното вълшебство на реката. Горчиво осъзнавах, че дори не бях разменил и две думи с ефирното създание, нито бях си записал телефона и, нито бях запомнил как точно се стигаше до реката, нито дори си бях взел късчето злато. Моето злато и моето щастие бързо се отдалечаваше и избледняваше.
Отворих очи примирено. Чашката кафе димеше на масичката до леглото, а жена ми сръчно сгъваше завивката. Вече беше успяла да се приготви за работа, да направи закуската, и най-важното – кафенцето рано сутрин. То беше и най-вкусното за целия дълъг ден. Как успяваше да постига всичко това, всеки ден? Така и не разбирах за толкова години, отминали вече.
Приповдигнах се леко и докато се преструвах, че ставам, протегнах ръка. Беше застанала неразумно близо, затова лесно я хванах и я дръпнах обратно в леглото. Знаех си, че ме очакват упреци, че пак закъсняваме за работа, напълно справедливи, разбира се. Но всичко това щеше да ми се случва после, след това. А сега с моето злато…
========================================
От “Приказки за златото”

Кире откъде ги намираш тези статии. Просто като я четях ми стана много кеф и същевремно много смешно. Сигурен съм , че няма човек от колегите , който като е намерил нещо хубаво не е седнал , запалил една цигара и се е насладил на природата и от време на време си е поглеждал това , което е намерил , само гадже още не ми е излизало лично на мен . Този сън е доста реален при нашето хоби!

AVGVSTVS 1, защо реши че е статия, а не истинска история с Кирето ?

Pukanka написа:

AVGVSTVS 1, защо реши че е статия, а не истинска история с Кирето ?

Предположих, но нали знаеш малко дискретност................... ! Днес излизах! За теб лъжа за мен истина днес наистина ми се случи подобна история , но мадама нямаше! Яко ми е гот!

Кире ти си най-готиния човек тук , искрен и очтив а днешно време несе срещат такива хора или много рядко ,ни наи малко го казвам със някаква цел просто е от сърце и ако имаш път към североисточна българия моляте пиши ... а оностно съня внимаваи че влиае на здравето