Карл Сейгън за загадката Тунгуски метеорит и кратерите на Луната

Карл Сейгън за загадката Тунгуски метеорит и кратерите на Луната


В историята на Слънчевата система някога били ли са унищожавани светове? Повечето луни от външната част на Слънчевата система имат кратери, причинени от сблъсъци с комети. Някои от кратерите са толкова големи, че ако кометите са били само малко по-големи, луните щяха да бъдат унищожени. Как биха изглеждали резултатите от подобен сблъсък? Може би като планетарен пръстен. Все повече укрепва идеята, че малките светове отвреме навреме биват унищожавани от кометен сблъсък. Парченцата им бавно се срастват и луната отново възкръсва от собствената си пепел. Някои луни може би са били унищожавани и съградени многократно. За собствения ни свят заплахата е по-недоловима.

В онези небеса има светове, подобни на ада. Нашата планета, в сравнение с тях, много наподобява рая. Но портите на рая и ада са една до друга и не са надписани. Земята е прекрасно и повече или по-малко спокойно място. Нещата се променят, но бавно. Можем да изживеем живота си, без да преживеем природна катастрофа. И така ставаме безучастни, спокойни, незаинтересовани. Но в историята на Слънчевата система и дори в човешката история има явни свидетелства за изключителни и унищожителни катастрофи. Сега вече можем да си създаваме собствени катаклизми, както целенасочено, така и неумишлено. По повърхността на други планети, където свидетелствата от миналото са по-добре запазени, има изобилие от доказателства за огромни катастрофи. Всичко е само въпрос на време. Събитие, което е почти невероятно да се случи за период от 100 години, може да се окаже неизбежно в мащабите на 100 милиона години. Но дори и на Земята през този век са се случвали странни природни явления.

В далечния централен Сибир е имало времена, когато тунгуският народ разказвал странни приказки за огромно огнено кълбо, което разцепило небето и разтърсило Земята. Те разказвали за бурен изпепеляващ вятър, който повалял хора и цели гори. Това се случило, казвали те, през една лятна утрин на 1908 година. В края на 20-те години на ХХ век съветският учен Л. А. Кулик организирал експедиция, за да проучи и разгадае мистерията. Той построил лодки, за да проникне в тази непроходима земя, покрита със снегове през зимата и залята от блата и мочурища през лятото. Свидетели разказвали за ослепително кълбо от пламъци, по-голямо от Слънцето, озарило небето преди 20 години. Кулик предположил, че гигантски метеорит е ударил Земята. Той се надявал да открие огромен кратер и редки метеоритни частици- отломки от далечен астероид. При кота нула, обаче, Кулик открил изправени дървета с опадали клони, но нито следа от метеорита или издълбания от него кратер. Той бил дълбоко озадачен, но решил, че метеоритните отломки са заровени в мочурливата земя. Затова започнал да копае ровове и да изпомпва водата. Но очакваните метеоритни скали и желязо не били открити. Без да се обезсърчава, Кулик продължил с подробните си проучвания, въпреки рояците насекоми и други изпитания, защото бил открил нещо, което, по собствените му думи, „надхвърля всички разкази на очевидци и дори най-смелите ми очаквания.“

В продължение на над 20 километра във всяка посока от кота нула дърветата били повалени радиално навън като пречупени кибритени клечки. Трябва да е имало мощна експлозия на няколко километра над земята. Взривната вълна, разпространила се със скоростта на звука, е възстановена от барометричните дневници на метеорологичните станции в Сибир, цяла Русия и чак в Западна Европа.



Прахът от експлозията отразявал толкова много слънчева светлина към Земята, че хората можели да четат на нея през нощта чак в Лондон, на 10 000 километра разстояние. Това наистина забележително явление се нарича Тунгуския феномен. Но какво е било това?

Някои учени предполагат, че това е било къс космическа антиматерия, анихилирана при контакта си с обикновената земна материя, изчезнала в зарево от гама лъчи. Но радиоактивността, очаквана при анихилацията на материя с антиматерия, не била открита никъде на мястото на сблъсъка. Според други учени това може да е била мини-черна дупка, която се е сблъскала с планетата ни в Сибир, преминала е през твърдото тяло на Земята и е изскочила от другата страна. Но в записите на атмосферните ударни вълни няма ни най-малък намек за нещо, изскочилo от северния Атлантик по-късно на същия ден. Други пък допускат, че може би е бил космически кораб от някоя изключително напреднала извънземна цивилизация, който поради непоправима техническа авария се е разбил в отдалечен район на една затънтена планета. Ако е така, доста учудващо е, че на мястото на сблъсъка няма нито парченце, дори най-мъничко транзисторче от катастрофирал кораб. По-прозаично е да е бил голям метеорит или малък астероид, ударил Земята. Но дори и в този случай няма явни свидетелства- скални или метални отломки от вида, който бихме очаквали при подобен сблъсък.

Най-същественото при Тунгуския феномен е, че е имало огромна експлозия, голяма взривна вълна, много изгорели дървета, мащабен горски пожар, и все пак, никакъв кратер в земята.

Сблъсък с Луната

Преди много години петима монаси видели събитие, по-прекрасно от прославените Кентърбърийски разкази. Ако малка летяща планина е ударила Луната, тя щеше да разлюлее нашия спътник като камбана. Трептенията постепенно биха затихнали, но не и поне за следващите 800 години. Дали Луната все още трепти от този сблъсък? Астронавтите от Аполо разположиха специални огледала на Луната. Рефлектори, създадени от френски учени, също бяха поставени на Луната от съветските луноходи. Когато лазерен лъч от Земята достигне такова огледало и се отрази обратно, времето, за което пътува дотам и обратно, може да бъде измерено.

Умножавайки времето за пътуване по скоростта на светлината, разстоянието до тази точка на Луната може да бъде определено с точност от 7 до 10 сантиметра- колкото е ширината на дланта. Когато подобни измервания се повтарят през годините, може да бъде засечено дори и най-лекото олюляване на Луната. Точността е феноменална. Грешката е много по-малка от една милионна от процента. Луната леко се олюлява като камбана, точно като ударена от астероид преди по-малко от 1000 години. Може би има физическо доказателство в ерата на космическите полети за сведенията на кентърбърийските монаси от XII век.



Ако преди 800 години голям астероид е ударил Луната, кратерът би се виждал и днес, все още обвит в ярки лъчи, тънки струйки прах, разпръснат от удара. След милиарди години лунните лъчи ще са изчезнали, но не и след стотици. А на Луната има скорошен светещ кратер, наречен Джордано Бруно, точно в района от Луната, където е наблюдавана експлозията през 1178 г. Цялата еволюция на Луната е история на катастрофи.

Преди 4.5 милиарда години Луната се образувала чрез срастване на междупланетни каменни късове и по цялата й повърхност се образували кратери. Освободената енергия помогнала за разтапянето на кората. Когато повечето отломки били погълнати от Луната, повърхността й се охладила. Но преди около 3.9 млрд. години я ударил огромен астероид. Той създал разширяваща се ударна вълна и отново разтопил част от повърхността. Образувалият се басейн бил залят вероятно от тъмна лава, създавайки едно от сухите лунни морета. По-скорошните сблъсъци издълбали кратери с ярки лъчи, наречени на Ератостен и Коперник. Познатите черти на човешко лице на Луната са хроника на древни сблъсъци. Повечето астероиди били пометени при създаването на Луната и планетите. И сега много от тях още обикалят в астероидния пояс около Слънцето.

Има светове, започнали също толкова многообещаващо като Земята. Но нещо се е объркало. Знанието, че световете могат да загиват, ни поставя нащрек за опасността. Ако имаме посетител от друг свят, какво ще бъде неговото заключение за нашето стопанисване на планетата Земя? Не е нужно Земята много да прилича на Венера, за да стане безплодна и безжизнена. Може би не е нужно много, за да се дестабилизира земният климат и да се превърне този рай, единственият ни дом в космоса, в разновидност на ада.

https://novotopoznanie.com/carl-sagan-for-the-mystery-tunguska-meteorite-craters-and-the-moon/