- Трибал-М написа:
- RelicHuntingVT написа:
- Колега прочети психология на българското търсачство там е обяснено защо имаш халюцинации
.Виж сега, това че някой е драскал по скала преди много време не означава, че има скрито нещо.Имало е майстори каменоделци и разни други такива хора още от древни времена, които са рисували неща по скалите.Както сега има шемети дето пръскат със спрейьове стените на някой сгради и изказват така какво чувстват така и тогава е имало хора на изкуството.Как може човек да вярва, че може да намери нещо с помоща на "нишан" това е смешна работа направо.Искаше сериозно мнение получи едно.
Колега,наистина ли има такава книга,или се шегуваш?
Психология на нашето търсачство, статия от Иван Хаджийски, публикувана за първи път през 1940 в списание Философски преглед, кн. 4, с. 325-346. В същото списание публикува и други студии, които след смъртта му са издадени под общото заглавие "Оптимистична теория за нашия народ."
ПСИХОЛОГИЯ НА НАШЕТО ИМАНЯРСТВО
Иван Хаджийски
I.
Ако след жетва, особено празничен ден, застанете някъде по тесния път, който извива край реката на несравнимото по красота ждрело «Стенито», прорязващо Троянския балкан, или под скалите на поетичната и пълна с легенди «Негованка» край Михалци, Търновско, или край пътеките, които водят към котленските местности «Злостен», «Пещерите», «Нирец» из деретата и Странджа или в дефилето на Струма от гара Земен надолу, или де и да било в нашата страна, където се рони хоросан и се търкалят твърди, месени с пясък тухли от старите градища («калета»), ще видите малки групички от по двама-трима селяци, с торби през рамо, с провиснали на ръцете балтии, да вървят бавно, мълчаливо, сложили ръце отзад, и да оглеждат тайнствено всеки камък наоколо.
Това са търсачи (малджии). Те търсят Кечипътека, Тънката пътека, Романската пътека (б.а. По която се отива на романя), Кърджали-пътека, Памукчипътека, Каруселипътека, които водят към самотворното кале, общата мара (пещера), Женевискале, воденицата на Емин Асклюлията, Кадреткале, Кереметлимандра, Самоградното кале, кочията на поп Мартина, Латинското кале, ръката на сараф Яка, Коюмджийското място, Исаркале, Манукбеевата кочия, Игановото кале. Диреклията пещера, Софрата, Гемията, Копанята и др.
Те търсят местностите на горните неща: Карадере, Бяла река, Дрянига, Габрига, Курталан, Мухчаница, Дебел дял, Саръгьол, Синия вир с пъстърва, Чемериковата поляна, Папратливата поляна, Ак Максим, Белите камъчета, Тепеличаир, Трането, Чуруковец, Курткая, Кушкая, Гарван канара, Таушантепе, Осра-ната канара, Якмасин, Гробищата, Кюпрюоладжак, Юртолукая, Шарапйолу и т. н.
Те търсят
нишаните (издялани върху камъни, плочи или скали знаци), които обозначават точното нахож-дение на същите места: кръстове, кръст пергеллия (б.а. Кръст, вписан в окръжност), куча плешка с крака отгоре, квачка с 11 пилета, мома Рада с кобилица и менци, арнаутин мери сърна с пушка, червен камък с изписана на него гемия, кочия с четири коня, мечка с мечкар, волове с рало, впрегнато наопаки, 1/2 кокона изписана, три кокони изписани: едната държи пахар, другата — ибрик, а третата — дете с пелени, и т. н.
В тези калета, подземия, подземни черкви, пещери, маари (дупки), някои от които представляват цели квартали или се простират по на 30 км, та дори чак от Странджа до Цариград, са скрити богатства от римско време и главно от воеводите: поп Мартин, Вълчан воевода, Кара Кольо, Алтън Стоян, Драгул воевода: везнета с жълтици, крино 3—4 оки маргарит, тройни пари, безценни камъни, черен — 5 аршина широк и 3 дълбок, пълен със злато — медник с цванчове, звънец с 900 рубиета, бъчва с 48 ведра злато, 18 торби пари, буре 6 мери бели пари, 44 оки злато, 21 ока саде злато, три ката пари, 26 хазни злато, два товара злато и на 13 купчини пари и всички възможни съдове, пълни с пари: ботуши, казани, гърнета, бакъри и бакърчета, харании и каравани.
Към тези заслепяващи богатства неуклонно са устремени невзрачните фигури на новите ни научни приятели, на които правим честта да ги вкараме в страниците на науката.
Но не е ли злоупотреба с вниманието на читателя занимаването ни с дейността на тези хора, особено в този момент, когато светът се обръща с главата надолу, когато държави изчезват от лицето на земята, като докоснати сапунени мехури; когато многотонни бомби превръщат до вчера цветущи градове в купища развалини, а жителите им в кървава кайма?
Макар и това да не е един от най-належащите днес въпроси, все пак тъкмо сега, когато през грохота на събитията се търси обществен изход от неуредиците на днешния свят, ние трябва да се спрем на десетки хиляди хора у нас, които търсят пътя на личното разрешение на въпроса за богатство и бедност, и то по един толкова лумпенизуващ начин, че същият не издържа критиката дори на обикновеното еснафско опортюнистично благоразумие. Да не се забравя при това, че числото на заразените от търсачските бълнувания, т. е. числото на тези, които са превърнали търсачството във второ занятие, за която цел опропастяват себе си и семействата си; на тези, които само помагат на първите чрез съчувствие, средства, проучвания и осведомявания, и най-после на тези, които вярват в разума на всички подобни усилия, е не по-малко от броя на болните от туберкулоза. В редиците на тези сбъркани хора се числят дипломати, виден книгоиздател, инженер от най-голямото строително предприятие в София, учител от софийската търговска гимназия, други учители, началници на т. п. станции, търговци, занаятчии, чиновници. Грешните пари на тези заблудени души отиват повече в безполезно копане и дирене, но понякога и в джебовете на разни мошеници. Само малка част от мошеническите истории на тази почва излизат на сцената, защото «почтените» граждани предпочитат честта пред парите.
И ако нашето писание стигне до очите на тези хора, които имат свой душевен живот, нямащ нищо общо със здравия разум, свой език, своя «наука», своя литература, свое кафене в София (на ул. «Екзарх Йосиф»№ 17), които поддържат връзки помежду си в цяла България и представляват една организация без устав, или пък даде средства на техните близки за вразумяването им, то същото ще изпълни една обществена задача, колкото и неголяма да е тя.
II.
За да почувствувате духовната среда, сред която живеят търсачите, нашето изложение ще ви въведе в нея, така както се въвежда всеки новооглашен в тази особна действителност, в този свят на много малко истина и много сън и въображения, на видения, халюцинации и привиждания (илюзии), на златни мечти и непоклатима вяра, на пепробиваема безразсъдност и съсипваща упоритост, на най-изразено лековерие, суеверие и невежество, на най-вълнуващи легенди и пъстра поезия — изобщо в един от кътовете на тайния душевен живот на част от нашия народ.
Гладът, беднотията, засягайки основните жизнени страни на човека, дават винаги силни чувства (афекти), В афективната (възбудената) душа на бедния мисълта за златото е мисъл за края на мъки и тегла; блясъкът на златото прелива в образите за земя, по която ралото ще проточи дълга бразда, а косата — сливащи се в далечина» та откоси; за висок бял дувар вместо стария прогнил плет; за къща на два ката, която да се белее хее. . . отдалеч; за дебел врат и червенобузи деца; за хранен кон, който нетърпеливо рови с копито и чака да го яхнат; за пеещи железни каруци; за весели и шумни сватби с тежки сватове, за големи гостета, за широк живот и дълбока почит.
— Ее. . . ех, майка му стара! Да копнеш с кирката. . . да блесне онова злато. . . ще полудееш — разправя възбудено, със светещи очи старият търсач и огъва меката махмудия — уви — единствена, и то купена, а не намерена.
Историите за закопано имане шетат из народа от исконно време. Всеки знае по нещо от тях, но не всеки им обръща сериозно внимание:
— Свят широк, камъни много. . , Откъде да знаеш где е закопано, та да идеш да го откопаеш. Трябва да обърнеш цялата земя девет педи дълбоко.
Но освен хората на здравия разум има и хора, пленници на лековерието, суеверието и невежеството, които въпреки нашите училища и университети още не са се свършили, дори не са толкова малко, колкото може да се предполага на пръв поглед. (б.а. По-миналата година в Тетевен жени ходеха да носят с менци мляко на един змей в околността на града.)
Идва някой ден при един такъв българин неговият съсед, извиква го настрана и с шепнещ глас, с едва сдържано вълнение, с тайнствено оглеждане и ослушване, да не би някой да ги чуе, му съобщава, че е получил от един негов добър познат и умен човек едно писмо, с което го пита за тукашните местности:
„9 юний 1933 г. гр. Фердинанд.
Др. И.,
Писмото ви от 3-й того получих днес и останах много зарадван, че ми дадохте някои сведения, макар и оскъдни.
Аз се осмелявам отново да се обърна към Вас и с настоятелна молба да ми дадете по-подробни сведения, с които Ви разполагате и които Ви може да съберете от други стари хора и от Ваши колеги, както е отец Йеромонах Б., понеже те са свързани тъй едно с друго, че е необходимо всички да се проучат, за да се доде до едно окончателно и положително убеждение, че това е действително търсеното място. И не трябва във Вас да има никакво съмнение, че тук може да има някаква игра и измама. Всичко ще си е във Ваши ръце и когато дода тогаз заедно с Вас ще се извършват работите по-нататък. Няма защо да Ви тревожи обстоятелството, че може някъде Ви лично, стига да разполагате със свободно време, ще отидете и ще опитате и няма за какво да се безпокоите, че това което ще търсите няма да се намери, защото възможно е друг по-рано да е бъркал и взел, и макар да се не намери обаче все ще се познае мястото, гдето е било и ако не е взето голямото, то ще ни упъти да го вземем ний.
Моля отговорете ми на този въпрос доколкото имате сведения, и също и за по-далечни места се интересувайте, защото
ако излезе това, което се търси, то е една верига, на която дължината няма да бъде по-къса от 30 километра.Та понагазете и подалечни места.
1) Има ли махли из вашите села които да се наричат Дряново и Косово. Или да са биле по-рано, а сега да ги няма или преименовани.
2) Имало ли е от вашия манастир по-нагоре друг, а сега да не съществува и как се е казвал? Може би и в съседните райони да е имало.
3) Щом има Курт кая, тогас от него на юг ще има Куш кая (Орлов камък) и от него нагоре да има дере — Курт-дере, а над него може би чак по билото — пък и по-далечко — Таушан тепе (Заешка висота). После в тази посока трябва да е Чемерикова поляна и Просечения камък.
4) За че е Чемерикова поляна трябва да има на нея: три грамади камане, едно кладенче и водата му се втича в една от грамадите да има два купа згурия и за да се иде на Чемерикова поляна, трябва да се мине през Просечения камък. Има и други работи, но после.
5) Саръ-гьол. Подробно описание за него: големина, пространство, пресъхва ли лете, изтича ли се водата и где и в кое-дере се втича и какво има в него.
6) Станчевия говедарник (полегарник) да са два: голям и малък.
7) Около дебел-дел да има Гарванова канара.
Cool В синия вир да има пъстърва и под него има ли риба.
9) Разучете има ли ги тези места: Кесим таш (сечен камък), Коритата, Стъпалата, Курт-башица, Габровница, на балъ, Кар. лъбалкан, Обреща, Чим-мандра, Саръ-гьол, Върто-поле и Суха баня — те са горе по билото. Щом се узнаят ще се търси друго нещо. Да се знае разположението на местностите едно от друго, источно, западно, северно или южно.
Щом имате лице, което се занимава с издирване на такива работи, няма защо да се страхувате, а го използувайте да Ви търси това, за което Ви пиша. С очакване да получа от Вас важни сведения, приемете моите сърдечни поздрави и благопоже-лания.
Повтарям няма за какво да се страхувате, а използувайте широко този, който се интересува от тези работи, в смисъл,даВи издирва местностите и знаците, за които Ви писах и за които по-нататък ще ви пиша. Да остане като отида аз да се търсят знаците ще бъде много трудна работа и ще се отнеме много време. Щом не знае секрета не е опасен. Възложете му да разучи за местностите. Около Саръ-гьол има и калета, които трябва да се проучат. Каквито сведения имате, макар да не са близко около Вас, съобщете ми ги
Петър Николаев запасен полковник”
„23. VIII. 1933 г. гара Гебедже
Г-н Ив. К. Пеновски, Троян.
Далечни ми и непознати приятелю, с настоящето като ви поздравявам и ви явявам: че ние днес с брат ти Стефан сме доста приятели и често се събираме да приказваме и така че в разговора си употребихме и за малджилъка. Така че аз имам книга за Вълчан Воевода, поп Мартин, сараф Яко, Алтън Стоян, за които ми описва техните съкровища с всичките
нишани и под какъв вид да се земат парите и така пише, че било в Троянския балкан, вследствие на това, аз съм много далеч и не мога да дойда по тази местност да търся, затова се наговорихме с брата ти за най-уместно да пиша до вази. В книгата пише така:
За куцата мечка е на три дерета. Мечкарят гледа на една канара и от там нагоре има Кадрет кале, хоро иски. Воденицата не се ходи с кола и кон. Близо има баир Олан. От воденицата се види турското село Курт дере. Коюмджийското място има два кладенци: единият сладък, другият горчив. Много има да ти описвам, стига да се намерят тези места, за смока» за софрата, за копанята, за воденицата, за мечката.
Всичките знакове ги има, там, водят едно на друго и парите ги показват къде са, как ще се земат. За сега Ви молим да се издирят тези местности, да се видят очевидно. Пиши ми, тогава ще ти опиша по-пълно и ще ти покажа малко пари, за да све осигурим, вярно ли е в тези работи.
Имаш момче Колю, то било турист, анджак за него работа да изучи тези места, има ли ги вярно или не. За парите не мислете, те са много лесно, всички в пещерата, има някои затворени, но аз ще ги отворя според както ме отправя памокчи пътека, романската пътека, торят молу.
За сега толкова пиша. За после по-малко, когато ми пишеш, че ги има тези местности.
Твой невидим и непознат приятел: Пенчо К- Арабаджиев.”
— А бе как да няма. като има — отвръща с радостна възбуденост нашият «запалянко». — Нали там пасем овците — добавя той и чувствува, че цял трепери от нови, непознати чувства.
Афектът е запален. Новооглашеният още утринта обикаля описаните места. Афектът по силата на природата си претворява виждането, асоциациите, мисленето, разсъдъчната способност. Местността се преобразява: тя добива нов, тайнствен вид. Всяко камъче става чудно, оживява, като че крие нещо.
— Тук някъде ще блесне златото. Тук някъде се крие то. Ще го пипнем и тогава: сбогом, сиромашийо, ела да видиш кой е бачо ти Кольо!
— Ами ако всичко това е лъжа? — едва пропълзява тънкото езиче на съмнението.
— Дума да няма: това е човек полковник. Откъде ще знае местата, като не ги е виждал. В книга било писано всичко, в книга.. .
Най-сетне пристига търсачят професионалист. Неговата личност и неговите обяснения не оставят място за никакво съмнение.
Външността му прави дълбоко впечатление. Той е слаб, с тънки черти на лицето. Очите му имат един странен блясък: те сякаш не виждат нещата на този свят, а са потънали в друг, невидим, скрит свят на тайни неща и сили. Той говори за този свят така задушевно, с такава дълбока вяра, с такива подробности, с такава самоувереност, че думите му непосредно заразяват. От цялата му личност, от държането, от езика, от лицето му вее поразяваща тайнственост.
Той разправя за чудната книга “Соломонията”, написана от цар Соломона. По тази книга човек може да се направи невидим и да заповяда всичко.
За подземията с техните канали, със седемте им стаи, пълни е пари, за подземните реки с черна пъстърва, за пружинените мостове, които се движат (клатят) над реката непрекъснато като чуковете на тепавица.
За българските войводи, които били преименувани български боляри, както през въстанието Гаврил Хлътов се преименувал на Георги Бенковски.
За султана, който, като свършил парите и нямало с какво да плаща — тъй като всички, та чак и великият везир станали ятаци на хайдутите, — преоблякъл се като говедар и отишъл към Балван, Търновско, да разбере работата: но щом се приближил към селото, срещу него излезли дванадесет кучета. От това султанът разбрал, че и везирът му е ятак, хванал го и го пекъл жив, докато изказал всичките ятаци. Понеже воеводите останали без ятаци, избягали във Влашко и оставили богатствата.
За мома Рада, която замествала Вълчан воевода. Когато Вълчан заминал за Етрополе, оставил при нея Емин бей Ха-сан — турчин, когото Вълчан взел в едно сражение и отгледал. Емин съблазнил Рада и когато Вълчан след 4 месеца се върнал, намерил я непразна. Турчинът, за да не го убият, побягнал, но в бягството си през гората открил на Станчов полугар старите римски богатства; върнал се и обадил на Вълчана. Вълчан пратил да проверят и след това турил на Емин а ножа, за да няма между тях турчин, а мома Рада заклал и с нейната кръв заклели имането.
За поп Мартина, родом от Балван, Търновско. Попадията била много хубава. Търновският паша ги канил много пъти на гости. Най-после поп Мартин отишъл. Седнали да ядат и пият. Мръкнало се. Поп Мартин почнал да чака да излезе жена му, А на нея в това време къносвали ноктите. Попадията излязла, но му казала:
— Не ми трябва поп за магаре.
Пашата го изпъдил и поп Мартин отишъл при Вълчан воевода. За да го изпита, Вълчан пратил двама четници в Търново: единият — фурнаджия, а другия —- кочияш при пашата. Когато веднъж пашата тръгнал за Казанлък, кочияшът съобщил на фурнаджията, а фурнаджията — на Вълчана и Вълчан с поп Мартина причакали попадията и пашата и го убили, На това място е изрисувана кочията на поп Мартина.
III.
Но първият ви досег с търсачите може да стане при още по-драматична обстановка. До вас е стигнал слухът, че на «Стенито» — сред сърцето на Троянския балкан — една всебългарска търсачска организация от 1923 г. насам (до 1931 г.) копае из пещерите му и търси старо имане. Разказите за дивата природа на този балкански пущинак и за несравнимото фанатично усърдие на търсачите най-сетне ви придвижват нататък.
С хиляди препятствия: слагайки паднали дървета за мостове над буйната, помитаща всичко река, прескачайки изкъртени вековни буки, провирайки се между къпините, газейки дълбоката папрат, която завива презглава, вие стигате това непристъпно място, очаквайки всеки момент да срещнете някоя мечка, защото горските пътеки са осеяни с неръкотворните й остатъци.
Станчовият полугар е краят на един горист балкански масив, отрязан в стръмна скала от пролома на Сухата река. В този масив оттичащите се води са издълбали безкрайни пещери, запълнени от пороите с глина и шума, а от търсачите с легенди и шума на кирки и длета. Любезният домакин Кольо Пеновски («Кара Кольо») развежда из дупките и пещерите, давайки къси сведения, които при цялата горска обстановка правят особено впечатление. . . И. . . сред безкрайната натежала балканска тишина, тръпнеща само от боботенето на водите, падащи в скритите горски бездни; сред този планински свят, застинал в нямото си величие, правещо човекът да се чувствува малък, нищожен, будещо мисълта за всички неразгадани тайни на битието — загадката на търсачските тайни става приемлива, като част от общата тайна на света, на миналото, на бъдещето.
Вечерта в горския валог до полугаря, сред недогледните буки, се запалва грамаден хайдушки огън. Червените му трепетни отражения едва пробиват балканския мрак и дават тайнствени очертания на лица и неща. Дружината налягва около огъня, мълчалива, вслушана в мекия, спокоен, внушаващ и самоуверен глас на Кара Кольо, един от водачите на българското търсачство:
В тези подземия се топяло злато още от римско време. Донасяли го на кюлче с катъри и го секли на пари. После българските воеводи, Вълчан, поп Мартин и Кара Кольо, открили подземията с богатствата и използували подземните казарми.
Вътре са влизали много овчари. Въздухът е отровен, та свещта гасне. По коридорите са изкопани ями с щикове в тях, затова човек трябва да се пази да не се натъкне на щиковете, Пред стаите тече една подземна река. На нея има мост на пружини. Ако не му знаеш тайната и стъпиш на него, той се дига и те хвърля в реката. Зад моста има направен змей — от мушама и восък. Езикът му е пила, очите — безценни камъни, отгоре е покрит за люспи със златни пари, отдолу — със сребърни. Като стъпиш на плочата, натискаш една пружина и змеят се хвърля, и ти умираш от страх. По-нататък е направена мома Рада. На гърдите й има три реда пендари. Когато вее вятър, чува се как дрънкат пендарите, но откато пуснали в пещерата няколко лами, дрънкането не се чувало вече. По-нататък са направени от восък воеводите, както пътуват с конете. Зад тях в скалата са издълбани седем стаи за казарми. Креватите са постлани с пух, по стените са накичени кожени чанти, паласки, пушки и саби, а по земята има разхвърляни черупки от червени яйца. В една от стаите са вълшебните неща на поп Мартина: кожухът, калпакът, пръчката и попският павур, направен от три оки калай.
На дъното са трите стаи със златото. В първата е насечено на пари, във втората е на листа, а в третата — на цепеници. Няма нужда от лампа — златото само си свети.
Сред потайността на тъмната и студена планинска нощ, пълна с тайнствени звуци и необясними крясъци, в полумрака на трепкащия с бакърени отражения огън този приказен свят оживява, добива плът, завладява, събужда странни чувства, въпреки това обаче си остава легенда.
Но. . . спокойно, небрежно, без да прекъсва разказа си, Кара Кольо разравя буковата шума на тази пуста и вековна гора и изважда под нея лъскаво черно парче:
— Сгурия!. . .
— Сгурия — никакво съмнение! Ай, дявол да го вземе, какво търси тук в този непристъпен пущинак тази сгурия?
И това малко черно парченце свързва приказния свят на бай Кольо с действителността. На другата сутрин тази връзка се разширява със следите от хоросан в един кладенец. Въображението е възбудено. Последният удар е: да ви заведат в гората при една отвесна пещера и да пуснат в нея едно камъче.Всички се вслушват умълчани и чуват как дълго време камъчето, удряйки се от стена в стена с едно подземно «кън, кън, кън», пада в една безкрайна бездна. Възбуденото въображение следва тези губещи се звуци и пълни невидимата бездна с разказаните образи и видения.
Видят ли търсачите, че всичко това е направило накому особено впечатление, забележат ли, че някому очите са премрежени от внушените видения, намират случай да останат насаме с него и да го посветят в научните тайни на предприятието: вестници и книги.
От едно потайно шкафче в колибата изваждат опушен брой от в. «Утро» и четат с благоговение описание за намирането на цар Шишмановото съкровище в една от искърските пещери или за намерено някъде имане. Вестник го пише това, не Асен Манин — защо да се не намери и тук?
От дъното на това шкафче вадят и една малка книга, омачкана, оцапана от прелистване, с изгубени предни и задни листа, подшита с груб вълнен конец от чорап, и четат в нея «научните» сведения за Станчовия полугар:
„ЗА СМОКА ИЛИ ОБЩАТА МАРА
Град Търново. От него до Троянския манастир е 18 часа. От манастира нагоре до Черни Осъм, на разстояние 31/2часа, на главата на Осъма, мястото се нарича Козарските, Троше, Венци,
Станчев полегар, Суха река, близо Папратливата поляна, от тая полянка се вижда Марковата дупка, срещу Папратливата поляна има насреща в канарата прелез и в прелеза камък побит и прилича на куче и гдето гледа кучето, ще намериш арнаутия, че мери с пушка на една кошута (нишан), и един кърджалия да води седем катъра и там близо има извор да извира. Има рогач с рогове по 7 шипове. Над рогача отгоре има полегар, от рогача надолу къмто реката около 40 крачки ще намериш 7 стъпала и по стъпалата ще отидеш на марата. Над вратата има ръка, изписана и на самата врата има дърво явор, шумата му пада на вратата, И като влезеш вътре, ще вървиш над водата по мостове, дордето отидеш до вътрешната врата, и там е общата мара. Отвънка има камък като гърбава баба. На пещерата вратата й гледат къмто изток. На южната страна отгоре пещерата има пукнатина и като грее слънцето, прави светлина в пещерата и до тая пукнатина има трендафил глог. От полегара, когато вали дъждът, боклукът минава покрай вратата на пещерата. От тази пещера на разстояние около един час има място и се казва Червен бряг, Жидов дол и там ще намериш друга пещера и вратата й е като фурна и вътре има лъв направен.
Да видим де и какво има при смока. Като влезеш вътре през вратата, на която е яворът, ще видиш образ человечески и гдето гледа отсреща на стената, там има тапа и вътре ще намериш книгите, които ще разправят какво да се прави. На вътрешната врата има смок изкуствен и се движи; щом се приближи човек при него, може да убие човека, ако не се предпази. Той е на тел с мушама отгоре, люспите му са рубиети, отдолу ситни бели пари. Очите му са безценни камъни, очите му са от маргарит. В пещерата има голямо съкровище и разни вещи.”
Най-после на «трепналия» предлагат да се запише за член в «организацията». Каква е тази организация?
На 1923 г. се събират на събор в Пловдив търсачите от цяла България: с пълномощията му, с дневния му ред и т. н., както става изобщо на всички конгреси, и основават дружество «Староруд» (Старини и руди), което, както ме осведоми бай Кольо, било регистрирано като събирателно дружество. Дали регистрацията не е някоя «търсачска», не мога да ви кажа. Съборът районира България и създава организация за сведения и проучвания. Главното му предприятие обаче остава Станчовият полугар. Членовете са стигнали до 600 души, произхождащи, както следва:
От Пловдивско ......... 140
Пазарджийско ........ 20
Бургаско ......... 70
Кюстендилско ........ 40
Айтоско.......... 45
Плевенско ......... 20
Ловчанско ......... 7
Карловско ......... 30
Троянско ......... 80
Ст. Загорско ........ 10
Казанлъшко ........ 8
и от много други места.
Членовете се делели на три групи: I категория — основатели — 25 души; II категория— с членски внос най-малко 1000 лева, като вноската се движела между 2000—3000 лв.; III категория—допълнителни или спомагателни членове с вноска над 500 лв. Числото на членовете било неограничено. От имането имало достатъчен дял за всички: с него могло да се плати целият борч на България с репарациите заедно. (Тези пари воеводите били приготвили за освобождението на България. Вълчан ходил при руските царе и им казвал: «Дайте войска, пари ние сме приготвили», но те не му хванали вяра.)
Храни пристигали отвред: брашно, месо, мас, бъчви с вино и ракия. Лятно време след жетва се събирали по 200 души да работят «без гюнлук». Тогава полугарът представлявал цял лагер: пекли се няколко фурни хляб, слагали се дълги трапези.
Ето по какъв начин долу-горе търсачите, които не са мошеници, а добросъвестни хора, правят подбор и прибират в своите редове всичко лековерно и суеверно.
IV.
Какво лежи всъщност на дъното на цялата тази работа?
Че в земята има закопано имане, няма и не може да има никакъв спор, щом като и законът за имуществата, собствеността и сервитутите в чл. 67, законът за старините, законът за народното просвещение уреждат този въпрос.
В мирно време имането е закопавано поради липса на банки, в размирици — поради липса на сигурност. Пари са закопавали разбойници, кърджалии, войници през време на война; пари са закопавали на случайно място оградени пътници или бежанци.
Бай Иван през Балканската война утрепал един турчин и скрил парите в корените на една върба. Знае мястото и два пъти ходил да го обикаля, но спадало в турската военна зона и не можел да вземе парите.
Един троянец има скрити пари от Европейската война в Македония, но прави сметка, че струват толкова, колкото са разноските за отиване и връщане.
За да означи мястото на парите, бай Иван вероятно е оставил някакъв знак, побил е камък или върху някой пясъчник, който се реже лесно, е нарисувал кръст или стрела.
Минават години, обаче бай Иван не може да си вземе парите и чак кога наближава да умре, разкрива тайната на синовете си. За да не забравят, те записват белезите и местността на книга, на една, на две или три — за сигур. Един от тези синове, сам или чрез другиго, взема парите, без да изтрие
нишаните и без да остави бележка, че парите са взети. Бележките — «книгите, преписите» — обаче остават като документи и стават причина хиляди хора да губят времето си, да разсипват здравето, парите и живота си, да търсят това, което отдавна е намерено и следователно не може да се намери втори път. Това е долу-горе произходът на онези «книги» и техните преписи, които отдавна вече са само хартия и погубни търсачски пътеводители и които заблуждават дори мои приятели — учители.
Тези книги и преписи не са обаче единствените. Всички легенди, слухове, бълнувания с течение на времето са записвани на книга и са влезли в едно неделимо смешение със старите «истински» книги.
Най-сетне това смешение във века на печатницата се превърна в печатни произведения с най-широко разпространение.
V
Един средно разумен човек знае или може да разбере следните прости неща:
Първо: че няма смисъл да се дири имане по преписи, известни на толкова хора, и особено по печатни произведения, защото най-напред този, който е печатал книгата, вместо да става издател на дребно, ще отиде да извади парите, а няма да препоръчва това на другите.
Второ: че имане може да се намери само случайно; че нарочното му дирене представлява дирене на червена песъчинка по целия черноморски бряг.
И все пак има търсачи: професионалисти, любители, помагачи и вярващи. От неспособността да разберат горните прости истини ние веднага можем да заключим, че това са хора лековерни, суеверни, прости, а в много случаи душевно болни — имащи халюцинации, от фикс-идеи.
И наистина търсачството е една от проявите на лековерието, суеверието и невежеството. Всички ония, които си гледат на кафе и карти; които разиграват масички и с пръчка търсят да узнаят бъдещето; които извикват духовете на умрелите; които вярват в таблиците за добри и лоши дни, добри и лоши часове, в лоша среща, в магии, в тайни думи; които не могат да си обяснят явленията на сомнамбулизма, хипнозата, халюцинациите, илюзиите; които вярват в сънищата и ги тълкуват и пр., и пр., са готова жертва и на търсачските илюзии. Самото търсачство е така преплетено с тези неща, че представлява част от тяхната история.
Това се потвърждава не само от наблюденията над търсачите, но и от интересните сведения, които бай Кольо ми даде за членовете на «Староруд».
«Парите се явяват само на таласъмлии хора; няма да се явят на някой разумен човек — добавяше с не малка мъка той. — Повечето от нашите хора бяха таласъмлии — ходеха като пияни. Нощно време ги водя да пикаят, защото ги е страх от духовете: виждали духовете на воеводите и на убитите от тях как се борят и хвърлят по тях. Понякога в колибата през нощта картината ставаше страшна. Изведнъж посред нощ някое от по-малките момчета изпищи, събуди се, треперещо от страх: видяло как духът на един воевода замахнал да го сече със сабята си, загдето щяло да издаде парите. Стреснат се и другите, настръхнат и почнат да плачат, ще умрат. По цяла нощ по-куражлиите не спим, за да ги успокояваме.
По цяла нощ се карат как да разделят вълшебните неща на поп Мартина: кой ще му вземе кожуха, кой пръчката, кой калпака, кой тамбурата. Само за павура не се караха — него всички бяха обещали на дядо Данчо.»
VI
Как се заблуждават тези хора?
Външните опорни точки на тяхната заблуда са книгите, преписите и слуховете, към които те се отнасят безкритично.
Интересно е обаче едно: всички отделни търсачи мислят, че само те имат търсачските книги и преписи; че никой друг не знае това. Това личи от двете писма, които приведохме. И наистина смешно е това заблуждение, като се знае масовото разпространение на печатните книги за
нишаните.
Запасният полковник от Фердинанд с една тайнствена сдържаност съобщава имена и местности и обещава, че ще даде по-нататък по-подробни сведения и упътвания. . . на кого мислите: на хора като бай Кольо, които, след като десетки години си блъскаха главите над
нишаните, описвани в същата книга, в която ги е прочел полковникът, бяха разбрали, че всичко е вятър и фъртуна.
Нашият приятел от Гебедже също смята, че само той има търсачската книга за Вълчан воевода, поп Мартин, сараф Яко, Алтън Стоян. Всъщност той чете същата книга, която е сега на масата ми, подарена ми от бай Кольо.
Втората опорна точка са
нишаните. Тези
нишани, от една страна, са истински
нишани на скрити пари, от друга — невинни рисунки върху камък от първобитни народни «художници» или случайни драсканици. Но ако около тези
нишани е имало пари, те отдавна са намерени, защото земята около тях е преобърната старателно по няколко пъти.
За да има читателят представа за тях, ние ще приведем описанието на
нишаните за Манукбеевата кочия както ги намираме в печатната търсачска книжка:
“ 7 МАНУКБЕЕВАТА КОЧИЯ
Гдето е тази кочия, намира се Търнето или Дебел дял. По това семта са канарата дума Гарван канараси. Мястото е горе нависоко. Ще се иде при нея по една полица, много стръмна. И като ще влезеш при кочията дупката на пещерата е твърде тясна, отгдето да се изкривиш с лявото рамо, за да влезеш вътре. На устата на пещерата има кръст, като влезеш вътре, на лявата страна е изписана кочията с четири коня В дирния кон, левия, с лявата нога е куц. Дирното колело, лявото, няма един наплат и двата крака (спици). В кочията има человек, седи и пие чибук. Подир кочията има пале и има една конска торба писана. Кочияшът като ударил с камшик предния кон, завил се на ухото му. Камшикът на върха има кръст. Пещерата е зазидана на дъното с камъни.
Да видим сега где има пари. Първо, зазиданата пещера има вътре една голяма сума пари. Да дойдем под келявата глава, доле под камъка има едни дисаги мешиневи, пълни с пари. Строшеното колело без един наплат има една конска торба. Под кочията отдолу има едно бяло менче. Под куция крак на коня има една конска торба. Петелът, дето е на ръша, е тапа. Палето, гдето гледа пещерата, да бръкнеш на полицата с ръката ще из звадиш един пищов с рубиети. На камшика на върха, гдето има кръст, той е тапа, отгдето ще извадиш книгите. На пещерата на устата, гдето е кръстът, то е тапа, отгдето ще извадиш златни и честни кръст”
Ето снимка от една кокошка:
(б.м. В оригиналния текст тук има скица на несръчни драсканици по камък, но няма как да ги включа в обикновен текст.)
Кокошката е нарисувана върху една плоча от мек пясъчник. Чертите са теглени с един замах — вероятно с нож. Плочата се намира под манастирчето «Зелениковец», Троянско, близо до една стара и изоставена воденица в гората. Да не треперят търсачите. Всичко наоколо е изорано с такава дълбока оран, каквато и министерите на земеделието не могат си представи.
Третата външна опорна точка на заблудите на търсачите са разказите на другите търсачи. Няма значение дали търсачят е чул, видял или сънувал това, което разказва — той винаги го представя като несъмнена истина, за да му придаде още по-голяма важност, често го съобщава като видно и проверено лично от него. Понеже болното въображение на тези хора мъчно прави разлика между собствените си представи и действителността, те добросъвестно лъжат както себе си, така и другарите си, т. е. сами вярват собствените си лъжи. При това положение лековерният слушател не може да не вземе разказаното освен за чиста монета, която той от своя страна пуска по-нататък в обръщение като нещо изключващо всяко съмнение: лъжата с едно джиро се превръща в несъмнена истина.
В разказите си търсачите съобщават подробности и формули, които поразяват и действуват твърде убедително върху простите хора:
Има всичко седем калета, седем книги, седем нишана. Софрата е със 7 комата хляб, 7 лъжици и 7 вилици. Имането се дири на дълбочина до девет педи (един човешки бой), защото на такава дълбочина са го закопавали воеводите. Книгите на поп Мартина и Вълчан воевода са писани на заешка кожа. Те са скрити и увити в льох (яйца и восък), за да се запазят от влагата. Най-важна е книга № 12: когато се намери тя, тогава ще се откълнат и вземат парите от Станчовия полугар. Арабските книги на кожа са донесени от черните българи от Мала Азия. Търсят се 7 кокошки от Сърбия до Цариград.
VII
Субективните условия за търсачските заблуди се крият в нездравата душевна организация на душевно болните търсачи и в извратяващото действие на търсачския ефект върху виждането, асоциациите и мисленето на по-здравите от тях.
От общението ми с търсачи разбрах, че те чисто и просто не виждат нещата такива, каквито са, а привиждат (илюзионуват в тях произведенията на собственото си въображение.
В горната кокошка няма напр. никакви пилета. Но понеже се търси кокошка с 11 пилета, моите приятели — млади хора с повече от прогимназиално образование — виждаха пилета в малките дупчици на плочата, получени от отронването на по-едри песъчинки от пясъчната й маса.
В този момент в Кюстендил, сред града, търсачи блъскат в гладката сие
Индекс 
Мнениея за Металотърсачи 
Списание IMPERIO.BG 
.И какво се вижда на снимките. 
